За Бога, всички сме хора

Прочетох с интерес коментарите на Стефан Чурешки и Цветелин Ангелов за моето есе по католическия проблем. Много хора се изказаха и дори ми писаха лично, разгоря се полемика, която не бих могъл да отмина с мълчание. Мисля, че е редно да кажа и аз няколко думи и да отговоря на обвиненията, отправени от някои читатели срещу мен.

Защо написах това есе? Ще бъда откровен. След кротките ми призиви за толерантност в текста за кръстчетата и забрадките, възприети в най-добрия случай с някоя-друга вяла усмивка, аз реших да напиша нещо по-остро… Бях под прясното впечатление от трагедията в Глина, за която четох наскоро, и сметнах, че на читателите на Православие БГ ще им бъде интересно да се запознаят с факти, за които обикновено не се говори. Направих нещата максимално провокативни; нарочно сложих ужасяващата усташка обява в началото, та читателят още от първите редове да се усети в кожата на хората, имали нещастието да изповядват православната вяра в погрешно време и на погрешно място – в "Независимата католическа държава Хърватска" – и да потрепери. Резултатът надмина всичките ми очаквания. Бурни реакции на недоумение и гняв – при едни читатели, одобрение и подкрепа – при други. Трети се чудеха защо трябва да се повдигат изобщо такива проблеми и кому е нужно ("кого обслужва" – сякаш трябва някого да обслужва) това. Имаше и нападки, и обиди. Както и да е. За пореден път се сблъсквам с факта, че у нас няма култура на дискусията – всяко идейно несъгласие се превръща едва ли не в личен конфликт. Мнозина използват всеки повод, в това число нещо чуто или прочетено, за да излеят своето озлобление от живота. На такива читатели мога да кажа само – аз не съм виновен за вашите проблеми в живота, съжалявам.

Но, разбира се, нямам нищо против сериозната, аргументирана критика, каквато се съдържаше в коментарите на много читатели, а също и в статията на Стефан. С него се познаваме от много години (Стефане, тази полемика между нас няма да ни попречи да си останем приятели, нали?). За разлика от моята (съзнателно допусната) полемична изостреност и наблягане върху определени теми, той се е опитал да даде цялостна, "безпристрастна" визия на проблема. Оценявам положително това, въпреки че не съм съгласен с всичко, което той казва. Добронамереният текст на Цветелин отговаря напълно на спокойния и добродушен нрав на неговия автор и е издържан в истински християнски дух. Благодаря му за това. Разбира се, че всички сме хора и християни, това изобщо не е било поставяно под въпрос. Въпросът е друг – способен ли е католицизмът на истинска самокритичност, ще може ли да се освободи от тежкия товар на папския абсолютизъм, който е трупал на гърба си много векове? От отговора на това ще зависи и съдбата на диалога между християните, и бъдещето на християнството.

Стефан е прав, че трябва да действаме заедно с католиците, а защо не и с протестантите – първо, в името на човеколюбието, служението на страдащите и онеправданите, второ – в защита на християнските ценности в днешния опустошен свят. В никакъв случай не съм се противопоставял на това. Моето есе засягаше друга проблематика – възможно ли е същностно, евхаристийно единение между нас. В това отношение нещата са много по-сложни. Разбира се, едва ли проблем от такава величина може да се разгледа разгърнато в рамките на кратка редакционна статия. Там той може само да се посочи. Но ако трябва да добавя нещо, което смятам, че съм пропуснал дори и в тези тесни рамки, то ще е следното.

За да се съберат отново двата клона на разделеното християнство, трябва да се свика нов Вселенски събор – ни повече, ни по-малко. Пред неговия съд ще трябва да се изправи всичко, което източните и западните християни са натрупали през хилядолетието след схизмата. От страна на католиците – всичките им нови догми и практики и особено тези от тях, които са свързани с папството. От наша страна – паламизмът. (Всичко това е съвсем хипотетично, разбира се). Такъв събор би могъл да заседава и векове, да прекъсва работата си за десетилетия и отново да се събира.

Но в текста ми имаше и друга горчивина. Става дума за историческите жестокости на католицизма и начина, по който той се е отнасял към православните. Твърде трагичен начин. Съжалявам, че трябва да го повторя, но това е факт. Явно вярата в своята божествена безпогрешност може да вкорави сърцето и на най-искрения християнин. Добре, да оставим настрана жестокостите, извършени от католицизма срещу други народи и религии, но все пак не можем да отминем с пълно мълчание репресиите срещу православни. Че то това би било вече направо пълно лицемерие. Възмущават се, че съм посочил някои трагични факти, но аз дори не съм споменал страхотии като вековния антиправославен терор в Полша и Украйна след насилствената Брестка уния в началото на ХVІ в. Отминал съм го с мълчание. А там цял един народ (украинският) е бил принуждаван в течение на два-три века да се отрече от вярата си. Мога да цитирам много събития и факти, но няма да го направя, за да не ме обвинят отново, че сея омраза. А защо това да е сеене на омраза? Нима е престъпление да кажеш истината? Аз ли съм клал в Глина? Защо е това негодувание срещу мен? Тези, които са клали православните в Глина и на много други места – те са истинските врагове на православно-католическото обединение, а не аз. Към тях отправяйте своите претенции.

Стефане, ти сочиш, че и православните са вършили жестокости. В стремежа си да се издигнеш "над двубоя", да видиш от птичи поглед историята, ти сякаш се опитваш да изравниш, да "уравновесиш" едните и другите. Прости, но тук аз не мога да се съглася с теб. Мой дълг е да кажа истината и да защитя нашата Църква. Православието не е познавало инквизицията, религиозните войни и масовото преследване на еретици. В цялата история на нашата Църква за две хилядолетия могат да се съберат два-три случая на изгаряне на еретик – да го сравним ли с хилядите клади на Запад? Стефане, ти си историк – претегли, прецени! Бъди наистина безпристрастен! Кога православните патриаршии са били обладавани от дух на войнственост и фанатизъм, от кръстоносна истерия? Кога са вярвали, че са божествено незаблудими, "уста Божия" на земята? Също и православното мисионерстване не е било свързано с поробване или изтребване на чуждите народи. Православните мисионери са идвали при езичниците в смирение, като раби Христови, а не заобиколени с мечове и пушки. Те са искали да служат, а не да господстват. Знаеш тези факти, разбира се. Трябва да си кажем най-после истината: ако ще сравняваме двата клона на християнството в историята, Православието се е представило много по-достойно и човешки. Никога грубата сила не е била неговият аргумент. И аз се гордея с това. Да, съгласен съм – и православните са вършили злини. И те са потомци на падналия Адам. Но те обикновено са го правили в името на своите човешки страсти, националистически и други, а не от религиозни подбуди, не ad majorem Dei gloriam. А в малкото случаи, когато са убивали заради вярата си, те са били директно предизвикани от насилието на другата страна – както по време на казашките въстания в Полша през седемнайсети век. И какво искаш да кажеш с това: "Руските православни са изклали толкова народ в Полша, в Чехословакия и в Унгария, поради което там думата "православен" е равна на поробител"? Вярно, две полски въстания срещу Руската империя са били потушени с кръв. Но това е било сторено заради държавно-имперски интереси, а не в името на православната вяра. И никой не е принуждавал поляците да си променят вярата, никой не ги е преследвал за това, че са католици. Нито самите въстания, нито военните акции срещу тях са били вдъхновени от религиозни мотиви. За съветското нахлуване в Унгария и Чехословакия през 56-та и 68-ма – вярвам, че не отъждествяваш ЦК на КПСС и православната Църква. Не виждам никаква връзка между тези акции на комунистите и Православието – ако ти я виждаш, обясни ми я. В такъв случай то би трябвало да е отговорно и за болшевишките зверства по време на руската гражданска война, и за целия комунистически терор, в това число и срещу самите православни – пълен абсурд. Също и действията на сръбските (и на другите балкански) националисти остават да тежат на съвестта на сръбския и другите национализми, а не на Православието като вяра.

Но да оставим вече тази тъжна, печална тема. Още веднъж подчертавам – писах тогава и пиша сега за тези неща с болка, а не с омраза. Когато в текста си нарекох католиците "братя", това не беше ирония. Това наистина е изясняване на миналото и казване на истината в очите на брат от брат. И не отричам на католицизма възможността за промяна, пречистване, покаяние. Вярвам, че днес той наистина е преминал до голяма степен през този процес. Един читател писа, че няма колективна отговорност – съгласен съм. Днешните католици не са виновни за трагедиите на миналото. Както и в самото минало – св. Франциск и множеството искрени, добри християни на Запад не отговарят за безумията на кръстоносците и инквизиторите. Стефан напомня за всичко добро, което се върши (безспорно, и то с голям размах) днес в католическия свят. Съгласен съм с него. В текста ми имаше едностранчивост – признавам. Наблегнал съм на лошото, оставил съм настрана доброто. Трудно е да сравняваме БПЦ и Рим – ние сме малка, бедна Църква – но е безспорно, че като цяло католиците ни превъзхождат в своята clementia, дейно милосърдие по целия свят. Хората като Майка Тереза и мнозина като нея са ярък пример за това. Все пак трябва да помним, че Православието тъкмо излиза от времето на най-голямата си мизерия, че то беше смазвано дълги години от атеистическия чук. Много неща се правят вече и днес в православните страни, в Русия, Гърция и другаде. България с нейните проблеми не е пример, не е еталон.

След някои коментари аз се опитах да прочета "Ще се обединяваме ли с католиците" с очите на вярващия католик и си представих наистина колко обиден и наранен може да се почувства той. Ако с някого е станало така – моля го да ми прости. Въпреки че не съм казал нищо невярно, обвинителният тон е грях срещу любовта. И все пак си мисля, че е добре да не храним прекалено идеализирани представи за миналото – това се отнася не само за католиците, но и за всеки от нас. Истината често горчи. Когато научаваш нещо трагично от историята на своята общност – независимо дали тя е твоята Църква, твоята държава или народ – ти се усещаш наранен. И аз съм изпитвал това. Хубавото е, че не сме роби на миналото. Сянката му не може да падне върху нас и да ни смаже. Колкото и сянка да има зад нас, отпред е Бог, който ни дава щедро всеки нов ден сила, за да творим бъдещето. И в това бъдеще, освен всичко друго, може би и християните ще намерят най-после сили да възстановят своето братско единство.