Бил ли е Пилат либералдемократ?

Източник: в-к Култура

Демократ ли е Пилат, когато осъжда на смърт Иисус?

С този въпрос кардинал Йозеф Ратцингер – днес папа Бенедикт XVI – започва полемиката си с една теория за демокрацията, която приписва на Ханс Келзен, австрийски теоретик на правото. Нека припомним.

Пилат пита Иисус: „Какво е истина?‛ Ратцингер казва, че този въпрос изразява „необходимия скептицизъм на политика‛. Този въпрос, който сам по себе си е вече отговор: „истината е непостижима‛, е отправен не толкова към Иисус, колкото към тълпата. В един спорен казус Пилат подчинява решението си на „гласа на народа и постъпва като истински демократ: понеже не знае кое е справедливо, оставя решението на мнозинството‛.

Според Келзен, отбелязва Ратцингер, „Пилат се явява символ на релативистки и скептично настроената демокрация, която не се базира на ценностите и истината, а на процедурите‛. Защото за релативиста и скептика „няма друга истина, освен истината на мнозинството‛.

„Както изглежда – продължава Ратцингер, фактът, че в този случай е наказан един справедлив човек, който няма никаква вина, не вълнува Келзен.‛

Не възнамерявам да започвам спор как да се интерпретира мисълта на австрийския учен.

I.

Но в същото време едва ли има човек в света, който днес би могъл да каже, че осъждането на Иисус не го вълнува.

Всеки от нас, скептиците и релативистите, включително невярващите в персонализирания Бог, мисли с ужас и болка за онази присъда и екзекуция. Нещо повече, мнозина от нас са решителни противници на смъртното наказание.

Не е напълно ясно обаче какъв комплекс от възгледи и позиции е определян като релативизъм. Всеки демократ ще каже, че не иска да живее в държава, където всичко е позволено и възможно. Никой няма да каже, че истината не съществува, макар че ще добави, че нещо, което някога е минавало за безспорна истина, след време се е оказало истина само за времето си, например тезата за плоската земя, за монархията като единствения възможен строй, а за расовата сегрегация (почти всеобщо одобрявана) – че отговаря на природните закони. Но ще каже, че има проблеми, за които не би посмял да твърди дали са свързани с истината, защото познава границите на своето познание. Затова често е скептичен спрямо хора и институции, които представят своята гледна точка като истина от последна инстанция.

Не смятам и че е правилно да се обвинява демократа скептик в равнодушно отношение към разпъването на Иисус. Нито един демократ скептик няма да одобри правосъдие, в което присъдите се издават от изпълнена с ненавист тълпа, а не от независим съд въз основа на действащия наказателен кодекс. Процесът на Иисус не илюстрира, както смята Йозеф Ратцингер, системата на релативистка демокрация, в която „истината на мнозинството‛ е решаваща, а е прототип на съдебно престъпление, защото присъдата е издадена от разярена сган. И не „релативистката демокрация‛ – както иска Ратцингер – издава присъдата срещу Иисус, а фанатизмът на тълпата, която вярва, че владее истината, и опортюнизмът на Пилат, който предпочита мир с тълпата, отколкото с изоставения осъден.

Фанатизмът на тълпата и опортюнизмът на съдниците нерядко са водели до смърт на невинни. Нали не скептиците пращат на кладата Ян Хус и Джордано Бруно и не те взимат решение за изтезанията и кладите за жертвите на Светата инквизиция.

Не, Пилат не е символ на демократ, който притежава добродетелта – или недостатъка – скептицизъм.

II.

Пиша тези размисли на демократ скептик от една частна гледна точка, моята собствена, полската. Днес Полша е най-католическата страна в Европа. Католическата църква се радва на голям авторитет у нас и влияе съществено върху обществените нагласи. Този авторитет тя дължи на патриотичната си позиция по време на хитлеристката окупация, по-късно и на комунистическата диктатура. Църквата – единствената легална институция, независима от комунистическата власт – е държава в държавата, суверенна държава в несуверенна държава. Тогава символ на величието и твърдостта й е кардинал Стефан Вишински, лежал в сталинистките затвори; такъв той остава до края на живота си. По-късно ярък символ и авторитет стана Йоан Павел Втори.

Комунистическата диктатура рухна през 1989 година. Дойде времето на споровете за полската демокрация. И в тях Църквата играе – до ден днешен – важна роля.

Полша положително не е типичният пример, но спецификата й добре илюстрира капаните, пред които е изправена съвременната Католическа църква. Полският католицизъм търси отговор на предизвикателствата на секуларизацията, на кризата на демократичните институции и на новите тоталитарни изкушения и, бил единен в епохата на комунистическата диктатура, сега преживява различни моменти. Това лесно се видя при споровете за конституцията, евроинтеграцията, при законопроекта за абортите, в съюза с политическите партии, спрямо Радио Мария – този особен съюз на католическия интегризъм с етническия национализъм и социалната демагогия. Това, което в европейския католицизъм изглежда очевидно, в Полша е постоянен предмет за дебати, чийто резултат ни най-малко не е предопределен.

Участниците в съвременните спорове около католицизма тълкуват официалните документи на Църквата по най-различен начин, макар че всеки цитира с най-добри намерения върховните авторитети, тоест папските мнения. Всеки може да намери в тях аргументи за различни или дори противоположни убеждения.

Дискусията за интерпретацията на каноничните текстове винаги е дискусия за ценностите на настоящето. На идеите на Маркс се позовават с най-добри намерения и болшевиките, и социалдемократите, и Ленин, и Кауцки; една интерпретация води до концепцията за демократична държава, друга – до тоталитаризма. В този смисъл преки наследници на Маркс са и Сталин, и Вили Бранд.

Привържениците на безконфликтната раздяла между Църквата и държавата могат да се позоват на папа Лъв XIII, който е смятал, че „да въвличат Църквата в междупартийните борби или да я превърнат в свой поддръжник в борбата за надмощие биха могли да направят само люде, които се стремят към дръзка злоупотреба със светата вяра‛. От своя страна на Пий IX могат да се позоват желаещите такова участие на Църквата в обществения живот, което да приравни сакрум с профанум, олтара с трона; и от католицизма да направят вид политическа идеология, надъхана с нетолерантност. Нали прочутият Syllabbus на този папа включва в списъка на заклеймените неща и свободата на печата, и парламентарната демокрация, и разделението на Църквата от държавата, и религиозните свободи.

Затова съпоставянето на мнението на Йозеф Ратцингер с практиките на полския католицизъм изглежда обосновано.

В изявленията на църковните йерарси винаги присъства един и същи аргумент: ценностите не подлежат на гласуване. Мнозинството не може да решава – повтарят – кое е ценност и кое не.

Наистина подобно убеждение е трудно за оспорване. Нима мнозинството може да гласува „за‛ убийствата и изтезанията и „против‛ загрижеността за човешкото достойнство? А дори и да го стори, никой не може да ме накара да приема мъченията за морално оправдани.

И все пак, какво означава това общо и очевидно правдиво аксиологично твърдение, преведено на езика на полската политическа конкретика? Ами това, че – поне така голяма част от общественото мнение разбира становището на църковната йерархия – определени системни решения, предлагани от Църквата, трябва да бъдат приети от парламента кажи-речи автоматично, понеже са просто следствие от откровяваната истина и висшите ценности, а истината и ценностите не могат да се подчиняват на логиката на гласуването. Така епископите се противопоставиха на закона за забрана на предизборната агитация в църквите и доведоха нещата до ветото на президента Лех Валенса върху него. По тяхно настояване вероучението бе възстановено в светските училища чрез правителствен указ, а не чрез закон. В закона за радиото и телевизията влезе задължението да се съблюдават християнските ценности – и обвиненията към журналисти и творци за обида на религиозните чувства станаха норма. Бе приет закон, който криминализира аборта. Хомофобията стана отличителен белег и мания на католическите среди – и дума не може да става за каквато и да е дискусия относно хомосексуалните връзки. Всичко това се извършва в атмосфера на морален и политически шантаж. Противникът на криминализирането на абортите е наричан „детеубиец‛, привърженикът на конституцията е обвиняван в „морален релативизъм‛, защото, видите ли, според критиците, в преамбюла й твърде малко се говори за Бог. Изобщо сред църковните йерарси, наред с приемането на правилата на демократичната правова държава и безконфликтното отделяне на Църквата от държавата, се появиха немалко и значителни гласове, позоваващи се на духа на старото време.

С други думи – в езика на голяма част от полските католически свещеници се върнаха категориите и стереотипите отпреди 1939 година с типичната за този период националистическа агресия и антилиберална фобия. Духът и езикът на Ватиканския събор почти са се изпарили, заменени от манихейско разделяне на света на „добър‛ и „лош‛, толкова типично за тоталитарната реторика, от езика на презрение към опонента, от дух на тотална подозрителност и непрестанни напъни за разобличаване на прикритите врагове на Църквата, наричани ту „розови‛ или „крипточервени‛, ту „католевица‛1. Обвиненията и инсинуациите нямаха край – изтъкнатият философ и есеист отец Юзеф Тишнер бе отбелязал, че заповедта и забраната са станали предпочитана форма – не се убеждава, а се натрапва. Толерантността на голяма част от църковната йерархия спрямо реториката на средите на крайната католическа десница бе съставна част от този духовен пейзаж.

Това е съпроводено с безогледна атака срещу демона на „либерализма‛ или „релативизма‛, както средите на католическата десница определят идеите на своите опоненти. Тези среди охотно се позовават на мнението на Ратцингер, като си го интерпретират за своите цели. Нека добавим, че тъкмо тези среди създадоха днешната управляваща Полша коалиция. В дискурса им реториката на католическата ортодоксия съпровожда националистическата. Така че не случайно идеолозите им не цитират едно друго мнение на Йозеф Ратцингер: „Национализмът доведе Европа на ръба на унищожението не само исторически; той е опровержение на самата духовна и политическа същност на Европа – макар последните десетилетия на европейската история да са доминирани от него.‛

Полската католическа десница е националистическа и евроскептична. И дълбоко антилиберална. След падането на комунизма именно „релативисткият либерализъм‛ стана – според тези антирелативисти – главният враг на общественото благо и християнската ценностна система. И те му обявиха война, която наричат борба на светлината с мрака, на идеализма с материализма, на чистотата с покварата. В техните очи либералът релативист е човек, който мрази Бога, който е отхвърлил вярата. Неговият идеал е духът на Френската революция. Довчера служил на марксизма и болшевизма, днес той вече се е продал на безскрупулния мамон и жадува неограничена власт над света. Той руши всичко: семейството, брака, любовта към родината, Католическата църква, реда, морала и почтеността; и винаги се озовава там, където има нещо за придобиване – ехиден, користен, неизтощим. Енергията му трови и обезсилва – затова народите са длъжни да се борят с либералното влияние в изкуството и печата, в киното и литературата, в науката, икономиката, политиката.

Йозеф Ратцингер положително познава този тип реторика. Това е езикът на протестантските проповедници, които подкрепиха нацизма през 1933 г. Тогава демонът на злото е отъждествяван с евреите. Затова християнският теолог добавял: „Накрая ще се стигне до преследване на евреите и прогонването им, и са вечно живи и реални онези страшни думи, с които самият еврейски народ е предрекъл участта си: Неговата кръв [ще падне] върху нас и нашите деца.‛

Днес, след Втория Ватиканския събор с декларацията Nostra aetate и историческите жестове на Йоан Павел II, нито един християнин не би повторил тези престъпни брътвежи. Нещо повече, на никой християнски богослов няма да му хрумне да се определи като антисемит. Днес в подобен дискурс мястото на евреите е заето от либералите релативисти, които не вярват на обладателите на абсолютните истини и настояват за признаване на гражданските права на всички хора, включително на гейовете.

Полша не е теокрация, нито верска държава. Но защо да не се замислим все пак дали последователното и упорито насищане на обществения живот с религиозни символи и съдържание не води до патологично смесване на сакрум с профанум?

III.

Творчеството на Йозеф Ратцингер, изтънчено и рафинирано, няма нищо общо с бруталния примитивизъм на полската католическа десница. Той не е враг на модерността и демокрацията, дори само заради това, че е опитал горчивината на нацистката диктатура. Затова анализите му на изворите и болежките на модерната демокрация имат друг характер и заслужават внимание. Те са дело не само на настоящия папа, но и на един от най-изтъкнатите интелектуалци на нашето време.

Нещо повече, Йозеф Ратцингер е човек на диалога, отлично се чувства в света на демократичния дебат. Участва често в него, критично полемизирайки с писатели от друга ориентация, като Ричард Рорти и Паоло Флорес Д’ Арсе, поляците Лешек Колаковски и Анджей Шчипьорски. В неговото творчество консервативният дух е в хармония с уважението към демократичния ред, въпреки критичната интуиция, че съвременната демокрация продължава да е заплашена от онзи тип безумие, което се прояви в тоталитарните движения и държави през XX век.

Демократът скептик, макар и запознат с творбите на Йозеф Ратцингер, няма амбицията да се впуска в принципен спор с най-големия авторитет на Католическата църква в днешно време. Не се чувства нито призван, нито подготвен за такова нещо. Тези бележки тук, плод на това познаване, са просто запис на размишленията и съмненията му. Демократът скептик е далече от мисълта за нюансирани дебати, като този на Ратцингер с Карл Ранер за обхвата на църковната власт, например, или за същността на екуменизма. Той чете съчиненията на Йозеф Ратцингер с окото на простодушния човек, който храни голямо уважение към Католическата църква, но това уважение е подплатено със страх. За демократа скептик Църквата е като огъня – може да се стопли на него, но може и да се изгори. На демократа скептик му се е случвало и едното, и другото.

Йозеф Ратцингер смята, че модерното разделение на вярата и правото е положително явление – благодарение на него „свободата на вярата е с по-ясен облик‛, та „вътрешните й изисквания вече са разделени от основните изисквания на традицията, на които се опира правото‛. Същевременно той настоява „общото и задължително за официалното право уважение към моралните ценности и Бог‛ да се смята предпоставка за демократичност. Това означава, че Бог не може да бъде осъден да съществува само като част от личния духовен мир. Обратното – той трябва да бъде официално признат за най-висша ценност. Според Йозеф Ратцингер „това съдържа толерантност и съответно пространство за хората с атеистични нагласи и не може да има нищо общо с вярата като задължение‛. „Демокрацията – пише Ратцингер – е жизнеспособна и действена само тогава, когато действа и съвестта‛, а „тя [съвестта] няма думата, ако не се ръководи от основните морални ценности на християнството, които могат да се реализират, дори без то да се изповядва, нещо повече, дори при една нехристиянска религия.‛

Тези съждения показват одобрението на Йозеф Ратцингер за плурализма; този плурализъм обаче си има граници. Те стават явни, когато се стигне до спора за конкретни системни решения.

Защото Йозеф Ратцингер – един несъмнен демократ и привърженик на европейската идея – пише, че „демокрацията осъществява разделението на властта и нейния контрол, благодарение на което ефективно защитава обществото от произвол и потисничество, гарантирайки свобода за всяка личност и спазване правата на човека.‛ В същото време той формулира редица уговорки от първостепенно значение: ‛Институциите на свободата в конкретния живот могат да се приемат като институции за потисничество; а и винаги съществува опасността да се обърнат срещу собствените си основи. Механизмите за предаване на властта могат да бъдат използвани в противоречие със същността им. Многопартийната система изглежда незаменима за едно концентрирано предаване на воля, но не бива да не се забелязват скритите в нея опасности.‛ Очевидно е, че „в резултат на някои методи за вербуване на избиратели (основано на финансова мощ) различни други външни решения могат да надделеят над […] решенията на самите избиратели. […] В последните десетилетия правото да се говори за всичко и да се показва всичко в средствата за масово осведомяване все по-често е третирано като синоним на правото на свобода, а ценностите на моралната традиция, особено в сферата на брака и семейството, все по-често са разобличавани само като табу и толкова. Но дали всъщност това не означава доминиране на правото на малка група хора с все по-големи привилегии над правата и достойнството на мнозинството? Дали това не създава монопол за шепа хора, който явно се премества все по-недвусмислено в определена посока, като стеснява свободата на възгледите, защото все по-често само една позиция доминира като единствено правилна?‛

За днешния поляк това са основни проблеми. Йозеф Ратцингер сполучливо назовава болежките на съвременната демокрация. Тоталитарната система се базираше на плановост без граници и на принципа, че човекът е собственост на държавата. Реакция на това – след краха на комунизма – стана пазарът без граници, където всичко е за продан, включително гласовете на избирателите и мненията в медиите; в преследване на печалбата започват да властват предизборният сондаж, популярността на телевизионните програми и тиражите на вестниците, които в борба за масовия читател слизат до нивото на таблоидите. Така се променят обичаи, изоставят се идеи, рушат се морални норми. В света на безогледната власт на парите, духът на корупцията също посяга към властта. Ангелът на толерантността и парламентарната демокрация е изблъскан от демона на популизма и корумпираната демокрация.

Кардинал Йозеф Ратцингер вижда в това триумф на релативизма и свързва тази нова система от обичаи с разпространяването на философските идеи на просвещението и либерализма.

Демократът скептик най-напред ще отбележи, че новото изобщо не е ново – критиката на демокрацията е стара като самата демокрация. Романите на Стендал или Балзак за Франция от първата половина на XIX век могат да послужат като прекрасен пример за болестите на демокрацията, описвани от Ратцингер. Той ще отбележи също и че либералната вяра в разума, свободата и плурализма е също толкова критична към корупционната демокрация, колкото мнението на кардинала католик. Но той няма да се умори да повтаря, че политическите амбиции на католическия интегризъм в Полша в комплект с популизма и национализма са съществена и реална заплаха за демократичния ред. Демократът скептик е толерантен към различните преоценки на обичаите; той смята, че обществото може да се променя, заедно с него и моралните обичаи. Но той не вярва, че демократичното общество е достатъчно гъвкаво за непрестанните културни промени, което го прави чувствително към опасността от ерозия на ценностите и дезинтеграция на общността. Той не е чак такъв релативист, който смята всички култури и обичаи за равноправни, та да не може да се спори с някоя от тях. Обратното – смята, че има култури и обичаи, които заслужават безусловно морално заклеймяване, защото толерират мъченията, мошеничеството или предателството. Така че нихилистичното отношение към ценностите за него не е измислена опасност. Но тя не е и нова. Отговорът на католическия йерарх е призив за намиране християнските корени на европейската цивилизация. Нали Бенедикт XVI отрича „налагането на вярата с меч‛, защото е „лошо и нечовешко‛. Той повтаря, че „насилието остава небогоугодно дело и е противно на същността на душата‛. Дали обаче това се отнася и за „коприненото насилие‛ и „кадифения меч‛?

С други думи, остава въпросът за лекарството. Може ли да бъде такова лекарство криминализирането на разводите? Или цензурата на медиите? Или рестриктивното законодателство за политическите партии, което ще забрани изразяването на идеи, противоречащи на учението на Църквата? Може ли, все едно конституционно или административно, една демокрация, пълна с грехове и наричана „демокрация без ценности‛, да бъде превърната в „демокрация на ценностите‛? Не би ли довело това неминуемо до разклащане на самите основи на демокрацията – на свободата? И дали вписването в конституцията, че „Бог е най-висшата ценност‛, ще доведе до изчезването на болестите на демокрацията, които Йозеф Ратцингер изброява?

Полският демократ скептик е длъжен да изрази своите съмнения. Всички полски дебати, в които след 1989 година участва Църквата, показват, че никакви правни постулати за религията и за нея не са подобрили състоянието на обществения морал – политиците и журналистите не са станали по-почтени; може би само по-опортюнистични към исканията на църковната йерархия. Не един полски епископ все подновява разни искания, чийто смисъл се свежда до разширяване и укрепване на собствената институционална и материална мощ. Е, това никога не се казва направо. Но непрекъснато слушаме за съвест, истина и висши ценности, които не подлежат на обсъждане.

Конституцията беше приета с референдум, въпреки забележките на някои епископи.

В дебата за разчистване на сметките с комунистическата система и нейните хора не чухме призиви за прошка и помирение, по-скоро тон, триумфален и отмъстителен, от духа на реконкистата. Логиката на полската трансформация бяха преговорите и компромисите. Всички бяха правени в името на общото Благо – на социалния мир, на безкръвното протичане на демократичниая процес. Символ на полската Голяма промяна беше Кръглата маса, а не гилотината. По този дълбоко морален и разделил обществото въпрос Църквата не се изказа ясно в полза на помирението в истината, макар че на Кръглата маса седнаха и нейни представители.

В спора за конституцията се сблъскаха две идеи – за католическа държава на полския народ и за гражданска Република. Не чухме от епископите декларации в полза на държавата с равни граждански права и срещу държава на привилегии за католиците.

Такъв е конкретният полски облик на спора между скептиците и моралните абсолютисти: когато чуваме, че мнозинството не може да решава кое е истина, това всъщност означава, че можем да си изберем кола в какъвто искаме цвят, при условие, че това ще бъде черен цвят.

IV.

Живяхме много години под управлението на една идеологическа диктатура. Управление на лъжа и поробване от терор и страх, насилие, монопол на властта. Бунтувахме се срещу него заради истината, свободата, диалога. На самозваните изповедници на абсолютната истина противопоставяхме правото на самостоятелни търсения, на съмнения и скептицизъм.

Затова, след като възвърнахме свободата си, смятахме, че за законите може да се произнася единствено парламентът, съставен чрез демократични избори, а конституцията трябва да бъде приета от цялото общество в свободен референдум; че нито конституцията, нито законите са откровявано слово и абсолютна истина, а резултат на компромис между хора с различни интереси, вероизповедания и начини на мислене. В плуралистичното общество конституцията винаги е резултат на компромис. В края на краищата, решаващ е гласът на мнозинството.

И ето че чета у Ратцингер, че такова разбиране води до извода за единствения принцип в политическата сфера, този на решението на мнозинството, което решение трябва да заеме мястото на истината в живота на държавата. А истината не е творба на политиката, сиреч на мнозинството, истината „предшества всички политически дейности и осветява пътя на политиката‛. Мнозинството – чета – може да греши. Грешките могат „да поставят под въпрос фундаментални блага, поради което нищо не е гаранция за човешкото достойнство и права – така упада самата цел на свободата‛; мнозинството не винаги знае в какво е смисълът на тези права. Историята на XX век „доказа по драматичен начин, че мнозинството лесно се манипулира, че свободата може да бъде унищожена именно в името на свободата‛.

Демократът скептик – твърди Ратцингер – „е толкова сигурен в правотата си, че трябва да я натрапи и на хора, които не споделят релативисткото мнение. В края на краищата цинизмът тук става неминуем: […] всъщност тогава е важно само правото на по-силния, който знае как да спечели на своя страна мнозинството‛.

Демократът скептик ще отговори на това въз основа на собствения си опит: да, мнозинството може да греши. Работата е там, че да грешим можем всички – хората, народите, правителствата, Църквите, парламентите.

Правилна е тезата, че не всички знаят в какво е смисълът на човешките права, както – да отбележим – не всички католици разбират смисъла на учението на Църквата. Следва ли тогава от това, че хората трябва да бъдат подлагани на изпит, преди да им се признаят всички граждански права, например видовете право на участие в изборите?

Мнозинството може да бъде подложено на сръчна манипулация и да предаде властта на хора, които според нас не бива да я упражняват. Смятам, че последните събития в моята страна са точно това. Но имам ли право да твърдя, че щом мнозинството е направило лош според мене избор, някакво малцинство трябва да анулира този избор? Щом мнозинството може да греши, тогава и малцинството, към което принадлежа, не може да е застраховано от тази опасност. Безвъзвратно отмина времето, когато Църквата играеше ролята на суперарбитър – и това подчертава дори Йозеф Ратцингер.

И накрая – за това, че истината не е творба на политиката, а предшества всички политически дейности и осветява пътя на политиката.

Осветява я, но различно в различните епохи. По един начин истината осветява пътя на Пий XII, по друг на Йоан Павел II. Такъв е смисълът на скептичното отношение към притежателите на истината от последна инстанция в света на демократичната политика.

Остава още въпросът за цинизма. Е ли цинизъм убеждението, че в демократичната държава решаващ е гласът на мнозинството, което спазва гражданските права на малцинството? Или е опасен коктейл от цинизъм и фанатизъм убеждението, че съществува някакво малцинство, което винаги знае по-добре, осветено от светлината на истината, следователно има право да натрапва своята воля на мнозинството?

V.

Демократът скептик съвсем искрено споделя мнението на Йозеф Ратцингер, че „в днешно време основен проблем е слепотата, която нашият разум проявява спрямо извънматериалното измерение на действителността‛. Живеейки без страх от Страшния съд, той знае, че „истината‛ и „свободата‛ не са ценности, които са родени от простите сметки на разума; знае, че като се ангажира да защитава тези ценности с риск за безопасността си, а често и за живота си, го прави, защото иска да слуша някакъв свой вътрешен глас, който нарича глас на съвестта. Този глас е необходим във всеки публичен дебат в демократичната държава. Когато той замира, дебатът се превръща в панаир на суетата, където единствени господари са простащината и лъжата.

Йозеф Ратцингер смята, че демократичните „институции не могат да съществуват и функционират без общността на етичните убеждения. Те пък не могат да произлизат само от чисто емпиричния разум‛. Трябва да са вкоренени в религията и „отвръщайки се от големите етични и религиозни сили на собствената история, културата и народът извършват самоубийство‛. „Ние – пише той – трябва да се грижим за важните морални възгледи, трябва да ги пазим и защитаваме като общо благо, без на никого да ги натрапваме – смятам това за условие за трайността на свободата като контрапункт на нихилизма и неговите тоталитарни резултати.‛

Демократът скептик на драго сърце ще се съгласи с този възглед – само с една кратка забележка: ключово за него ще бъде това „без на никого да ги натрапваме‛. Защото, когато са натрапени, тези морални възгледи се превръщат от „общо благо‛ в „общо бедствие‛. Той смята така от перспективата на полския опит от последните десетина години, но и поради убеждението, че „патологията на религията – както се изразява Йозеф Ратцингер – е най-сериозното заболяване на човешкия дух‛.

Като краен пример за тази патология кардиналът посочва предколумбовската религия на ацтеките, които принасяли кървави жертви на бога на слънцето – през 1487 година за 4 дни са умъртвени 20 хиляди души. „Тези жертви са принасяни, защото слънцето живеело от кръвта на човешките сърца и само благодарение на тях можело да се спре смъртта на света.‛ И това не е било резултат от „вродената „склонност на ацтеките‛ към жестокост, а от фанатичната им вяра, че хората носят отговорност за живота на света‛.

Друг пример за такава жестокост привежда полският философ и религиозен мислител Мариан Зджеховски в шумното за времето си есе „За жестокостта‛. През 1484 година с булата на папа Инокентий VIII започва големият терор на „лова на вещици‛. Зджеховски пише, че в булата папата „с тежко сърце‛ съобщава как научил за „отпадащите‛ от католическата вяра и занимаващи се с разврат вярващи в много германски епархии, които влизат в сношения с дяволите и причиняват на хората болести, съсипват реколтата. За да изкорени тази „зараза‛, папата постановил Инквизицията; възглавяват я теолозите Хенрих Инсисторис и Якуб Шпренгер2, които написват „Malleus maleficarum‛ (Чук за вещиците), призната за liber sanctissimus (най-свята книга). „Според този учебник съдиите оттогава са могли […] да задоволяват садистичните си нагони. […] В разпитите не са били длъжни да се ръководят от каквито и да е правила, магьосничеството е било обявено за най-голямо престъпление (crimen exceptum). Злост, глупост, лицемерие, похотливост, развинтена фантазия и извратеност в жестокостта се съединяват в тази „свята‛ книга в едно ужасяващо цяло‛ – сякаш са я писали не свещеници, а палачи.‛

Броят на жертвите на Инквизицията стига хиляди. Зджеховски се пита: „как жестокостта може да се съчетава с вярата в Бога, как да обясним тази перверзия в ума и характера, поради които на хора, по призвание и длъжност служили на Бога и Божието дело, е можело да се струва, че като измъчват ближните си, най.-добре изпълняват тази служба?‛.

На този въпрос Мариан Зджеховски не е намерил отговор.

VI.

Демократът скептик уважава това честно признание за безпомощност. Самият той е безпомощен пред такива въпроси: не го убеждават обясненията на Марксовите ученици, нито пък на Фройдовите; отхвърля съвета на Заратустра: „Който пада, него ритни още веднъж.‛

Затова – да се върнем към началото на тези размисли – казаното за Пилат не е вярна и справедлива илюстрация на правилата, които ръководят мисленето и постъпките на демократа скептик; това е по-скоро антипросвещенски стереотип на либерал или хуманист лаик, създаван две столетия от фанатичната католическа апологетика.

Демократът скептик не смята, че публичното изповядване на моралните ценности е просто лицемерен акт и рационализиране на частни егоистични интереси. Той не е циничен нихилист, който вярва само в правото на силата, и не иска да бъда смятан за такъв. Той вярва в силата на правото и на демокрацията – ред, опиращ се на увереността, че свободният човек е способен да се ръководи от ценностите в публичния живот.

Демократът скептик е убеден, че човешките качества справедливост и толерантност правят демокрацията възможна, но човешката склонност към несправедливост и нетолерантност я правят необходима. Релативизмът на демократа скептик не означава подценяване на моралните ценности, а уважение към различността на хората. Той просто вярва, че на тази земя съществуват емпирично както homo religiosus, така и homo scepticus. Ами съществуват си и това е, съжителстват на тази земя. Могат да се карат, но в края на краищата трябва да се научат да живеят заедно.

Демократът скептик знае, че когато среща на пътя си демократ християнин, трябва да си прибере философските убеждения в някакви метафорични скоби. Трябва да си каже, че след като толкова мислители съвсем добронамерено го убеждават, че религията е продукт на външни обстоятелства, вид фалшиво съзнание, то може би и неговият атеизъм или агностицизъм е резултат от други външни обстоятелства и също е фалшиво съзнание, но от друг тип.

Демократът скептик знае, че не е лесно да осъзнава това. То е като да живееш с вроден сърдечен порок. Може да живееш, можеш да се радваш на живота, но трябва да внимаваш…

С други думи, демократът скептик ще каже: не вярвам, че мога да бъда светец, не вярвам, че ще бъда спасен, но от това не следва, че имам право да бъда мръсник.

Демократът скептик никога не би приел пренасянето на принципа за парламентарно мнозинство в света на правосъдието – в този свят диктатор е законът, а не мнозинството.

Впрочем, дали в тълпата, която врещяла: „Разпни го!‛, някой е провел гласуване? Какво е ръководило тази тълпа, какви чувства?

Демократът скептик не смята, че това са били религиозни чувства – религията би припомнила на тези хора простата заповед: не убивай! Още повече не смята, че я е ръководил духът на либералния скептицизъм – този дух несъмнено би им подшушнал: не съди за чуждия живот в тази умопомрачена от емоции тълпа; не ти си дарил този живот и не ти имаш властта да го унищожиш…

Как да не си припомни човек – макар че подобни припомняния биват досадни – че не демократи скептици принасят хора в жертва на ацтекските богове и не те осъждат на смърт еретици, богохулници, непокорни философи под възгласите на тълпата… Не, не те обличат прокурорски и съдебни тоги в служба на Хитлер или Сталин…

Какви са тогава тези хора? Фанатици, умопомрачени от дегенерирала вяра? Циници? Или просто жестоки? А може би още по-просто – страхливци? Демократът скептик е убеден в едно – от каквото и да се ръководят, с действията си те отричат ценностите, които християнството е дарило на света: вярата, надеждата, любовта. И несъмнено отричат фундаментите на ценностния свят на демократа скептик: вярата в благородството, в чувството за братство, в жертвоготовността, в упорития глас на съвестта.

А Пилат? Струва ли си да наречем скептик този страхлив опортюнист? И трябва ли да цитираме – като Йозеф Ратцингер – писанията на Ханс Келзен, за да разберем природата на страха и опортюнизма? Нима нашият свят не е пълен с такива… Пилати?

VII.

Демократът скептик знае добре колко важни неща не знае: за света, за хората, дори за самия себе си. Затова, изпълнен със скептицизъм към самия себе си, ще повтори словата на св. Павел от Посланието към филипяните: „Най-после, братя, всичко, което е истинно, което е почтено, което е праведно, което е чисто, което е любезно, което е благодатно – ако има нещо добродетелно и ако има нещо похвално – това зачитайте.‛

Да зачитаме, прочее, всичко това, без да питаме непрестанно и натрапчиво принадлежим ли към Църквата и достатъчно ли сме ортодоксални. Да оставим някои въпроси на идните поколения. Или – на Господа Бога…

1. Тоест католическа левица. Б. пр.
2. В други източници – Хайнрих Крамер и Джеймс Спренгер. – Бел.пр.Газета Виборча, 23.12.2006

Превод от полски Силвия Борисова