9 февруари: хроника на един труден български ден

Сигурно и на други хора като мен от снощи и до тая сутрин им е минавала мисълта: „Колко отдавна ние, българите, не сме били заедно?”.  Колко отдавна сме сами?

Всъщност има само мигове, когато не сме разделени (последният подобен беше преди много години на световното по футбол в Щатите; други радостни поводи не се сещам). През другото време сме в състояние на-щрек, протест, гняв и оскърбление… Против всичко, всеки, тях, другите. Възмутени, уплашени и не-смирими.

Обратното на това състояние се изчерпва с една дума – апатия. Тогава ни е все едно.

Остават няколко часа до срещата на столичния площад „Св. Александър Невски” и се питам колко хора и с какви мисли ще се съберат там, за да обединят усилията и повярват в тези три думи: не сте сами?

Хората, които са на улицата в тези часове, днес също са заедно, за да покажат, че не са сами. Но какво ги събира? Събира ги убийството на техния колега – таксиметров шофьор. И тези хора са се събрали, за да търсят: адекватни действия от страна на органите на реда, на държавата, на политиците или… оставки?! Дали става дума за справедливост, наказание или… възмездие?

Тотална истерия, щяло да има война; Убиха таксиджия, с него и държавата (това са част от днешните заглавия в българските медии).

Какво е индивидуалното човешко преживяване и в какво се преобразява то, когато го застигне тълпата? Това са патологии, с които се занимават различни науки…

Моят въпрос е различен: Какво ли ще се случи довечера в центъра на София?

Нещо като две в едно. Две абсолютно противоположни енегрии ще се влеят в една… Тълпа?! И ще настане хаос.

Моля се да не стане така! Бих искала да мисля, че ще се съберат хора, на едно място, обединени от една вяра, че когато са заедно, могат да променят съдбите си, да постигат добро и да го правят с мир.

Нямам право да съдя за гнева на таксиметровите шофьори, защото не познавам ежедневието им, не съм таксиметров шофьор. Озадачава ме единствено факта, защо точно тяхната браншова общност е толкова обединена, единна и непримирима. С лидери или без, те по чисто човешки се обединяват около болка, беда, сполетяла колега или неговото семейство. И го правят обикновено спонтанно, неудържимо и страшно…

Но в крайна сметка агресията не променя, още по-малко – не твори. Тя разпада, разделя и още по-лошо – убива.

За убийства ни съобщават всеки ден. Преди близо година така научихме за смъртта на Нели Йосифова, богослов. Тя беше убита пред дома си на 17 февруари 2006 г.

Никой от средите на богословите не отиде да блокира улиците, да иска оставки, да „хвърля камъни” или да се саморазправя. Пропуск е, че всъщност не направихме много, за да разберем истината – защо се случи, кой го направи? Няма отговор.

Болката, бедата – преживяваме в мълчание. И в мълчанието си сме сами.

А когато започнем да пишем и говорим – тогава вече със сигурност става ясно, че не сме заедно и сякаш нямаме нищо общо.

Самите думи в новината за Националния събор на православните сдружения в България настояват за заедност, съборност, общност. Но какво последва в медиите:

Попове искат данък религия;  Църквата търси цигани за свещеници; Избухна скандал на Националния събор на православните сдружения (това са друга част от днешните заглавия в българските медии).

Попове, данъци, цигани, скандали – все думи, които акумулират нетърпимост, напрежение, агресия. Тази лексика вилнее сега на улицата. От лозунгите слиза и оживява. Движи се почти на автопилот.

И най-страшното: от известно време е започнала да се вселява не в заглавията и новините, а между нас, в нас, в умовете, сърцата ни…

Ние въобще не сме свободни; по тази причина сме сами. Защото единствената свобода, на която сме се научили, е своеволието на думите и безотговорността в делата. И тя понякога градира – става измислена, лъжлива, гневна и озлобена свобода. Такава свобода е бреме и не твори.

Ние, тук, в този български ден, за разлика от сестрите ни там – в либийския затвор, не сме зад решетките. Ние сме свободни граждани, в свободна страна, със свободна воля. На тази воля днес разчитат те. Къде ще я насочим – избираме ние. Защото сме свободни и свободата е изпитание, нали?!