Книга Откровение на св. Йоан Богослов в Кирило-методиевската книжовна традиция

Източник: Литернет

Книга Откровение на св. Йоан Богослов, известна и под гръцкото й название – Апокалипсис, е единствената библейска пророческа книга в състава на Новия завет и последната канонична книга, включена в корпуса на християнската Библия. Приема се, че тя е написана в края на І век по времето на гоненията над първите християни. Предполагаемите датировки са две – управлението на Нерон (54-68 г.) или управлението на Домициан (95/96 г.), т.е. преди или след разрушението на Йерусалим. Църквата приема за неин автор апостола и евангелиста св. Йоан Богослов, любимия ученик на Иисус Христос, автор на най-одухотворения от евангелските текстове и на три съборни послания1. Смисълът на самата книга, последното пророчество, е предаден изключително чрез символни образи и видения и е колкото недостижим, толкова и важен, тъй като тук сам Иисус призовава и говори пряко със свой избраник, като обхваща Живота на хората от Сътворението до безвремието на Страшния съд (Трифонова 2005: 147-152).

Книгата е писана с изключителна ерудиция, като събира в себе си и интерпретира основните мотиви на старозаветните пророчества, както и ставащото в Новия завет. Смисълът на казаното и на премълчаното в нея зависи в най-голяма степен от останалите библейски книги, за да бъде разбран. Не случайно мистицизмът и есхатологизмът, изначално заложени в съдържанието на книгата, отдавна са надхвърлили рамките на църковно-богословската тълкувателна догматика и са превърнали Апокалипсиса в културен феномен – неизменна част от световното културноисторическо литературно и изобразително изкуство.

[…]
Особеност на ръкописната традиция на славянския Апокалипсис е, че най-ранният запазен препис е от ХІІІ век. Има множество и разнообразни по произход преписи от ХІV и ХV век, в които се съдържат отделни редакции на книгата, възникнали в широк хронологически диапазон, на различни места. Следователно и преписите, който пазят най-ранния превод, и тези, в които се намират по-късните версии, всъщност са съхранени от един и същи период. Това са преписи, свързани с отделни традиции на разпространение на текста, част от състава на различни по тип сборници, текстове с нееднаква структура и предназначение. Това създава затруднения при определяне произхода и хронологията на различните по тип версии на книгата. След обзора на изследванията става ясно, че в основата на всички проучвани до момента преписи по всяка вероятност стои общ славянски първоизточник. Все още не се знае каква е съдбата на този първоначален превод, къде е бил направен, как и от кого, по какъв начин получава такова широко разпространение, дали е бил придружен първоначално с тълкувания или не, следите от тълкувания в босненските преписи и разделението им на 72 глави дали е резултат от извличането им от тълковната версия на книгата (подобно на Апокалипсиса в Генадиевската библия от 1499 г.) или това наистина е т.нар. "стар тип" на разпространение на текста (според Драгойевич и Гркович-Мейджър), откъде е преславският лексикален слой в преписите, на който се спират и К. Грюнберг, и Я. Гръкович-Мейджър, и Я. Капел.

В процеса на моята работа върху славянския текст на Апокалипсиса се оказа, че в сбирката на Музея на Сръбската православна църква под № 43 (МСПЦ 43), в състава на календарен сборник от средата на ХІV век, е поместен нетълковен препис на книгата. Този препис за първи път е представен в доклад на Р. Ковачевич в Москва през 1990 г. като български по произход и възхождащ към стара традиция (Ковачевич 1990). В статиите, посветени на южнославянските текстове на Апокалипсиса, изследователите не са имали възможност да работят с текста и се позовават на описа, направен от Д. Богданович, където ръкописът е определен като македонски.

Целият текст в Литернет >>>