Неделя Кръстопоклонна

На Твоя Кръст се покланяме, Владико, и Твоето Свято Възкресение славим

В третата неделя на Великия пост на всенощното бдение в центъра на храма се изнася Животворящият Кръст, на който вярващите се покланят през цялата седмица.

Както пътник, уморен от дълъг път, намира прохладната сянка на разлистено дърво, така и православните християни, които са тръгнали на дългото и пълно с превратности пътешествие към Небесният Йерусалим, намират на средата на своя път дървото на Кръста, за да съберат сили под неговата сянка и да продължат напред.

Когато победи царят-пълководец, по пътя му, увенчан с цветя, вървят бойните знамена. Затова по пътя на Христовата победа, преди Пасха Христова идва времето на Христовото победно знаме – Честния Кръст.

Църквата поставя в средата на Светата Четиридесетница Кръста Господен пред вярващите, за да напомни за страданията и смъртта Христова, да ги подкрепи и въодушеви да продължат подвига на поста. Поклонението на Честния кръст продължава до петък на четвъртата седмица на Великия пост, затова цялата неделя е наречена Кръстопоклонна.

"Кръстът е хранител на целия свят, Кръстът е красота на Църквата, сила за царете, Кръстът е укрепление за вярващите, слава за ангелите и язва за демоните".

Така обяснява едно от църковните песнопения значението на Кръста като символ и знак на Христовата победа за вярващите по целия свят:

"Защото словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия…" (1 Кор. 1:18). Духовният човек изследва всичко, а него никой не изследва, а душевният човек не може да възприема това, което е от Божия Дух (1 Кор. 2:14-15). Тези, които не приемат всичко, което им се случва с вяра и не мислят за благостта и всемогъществото на Бога, а се опитват да изследват Божиите дела с помощта на обикновените си човешки разсъждения, не си дават сметка дори, че това, което принадлежи на Бога, е по-високо от естеството, разума и мисълта. И ако някой отново започне да разсъждава как Бог ни е възвел от небитие в битие и защо, той не може да достигне до отговора на този въпрос с естествените си разсъждения. Това знание е твърде далеч от Бога. И не води при Него – плитко е и земно.

Но ако тръгне по пътя на вярата, човекът ще открие тайни, които ще го поразят – та нали без вяра спасението е невъзможно, нали всичко – и човешко, и духовно – е основано на вяра?! Защо не ни хрумва това по-често? – Защото разсъждаваме като плътски хора. Та нима някой ще се осмели да започне нещо, без да се надява и вярва, че ще го завърши?! С вяра разбираме, че всичко е приведено от небитие в битие от Божието всемогъщество. И с вяра вършим всичко – Божието и земното. Вярата е онова нелюбопитно одобрение, добродушно кимане, приветливо докосване до присъствието на Другия – мой ближен, мой Спасител, станал мой ближен, станал като мен човек, за да ме направи небесен и вечен.

По пътя към спасението първо се срещам с Бога, а след това – със себе си. Изборът – това, че съм откликнал на Божия призив и съм тръгнал след Христос – е направил възможна срещата ми със себе си. На човека е дадено да разкрие Божия образ в себе си, едва тогава може истински да проумее своята личност, своята уникалност. Обгърнат от чужд за душата свят, живеещ в поквара, фалш, суета, нашият съвременник ще „потъва” в работата и ежедневните ангажименти, които нагло изсмукват цялото му време… И облаците на тукашните дни ще скриват светлината на небето.

Докато Бог не ни повика на някой кръстопът, сломени и залутани, и не яви Своето знамение, своя спасителен знак – Кръста. Нашата победа и нашата свобода ще минават през Кръста, заради Спасителя, пострадал на него, за нас.

И когато все пак съумеем да останем сами "в скришната стаичка", взрени в благите очи на иконата, застанали в подножието на Кръста, разбираме, че за да продължим напред, трябва да се отърсим от уж "неизбежните" компромиси. Да не ги повтаряме, поне да опитаме… Признаваме, че отново си позволихме да бъдем измамени… от "този свят". Поддали сме се на видимото, което отлита като сън…

Кое е допустимо и кое – не? Кога прекрачваме границата и вече не сме Христови, а "тукашни", модерно-актуални, но "непознати" вече за нашия Спасител? Кога и къде – можем ли да прокараме разделителна линия? – Въпросът изглежда сложен, но това е въпрос, който вълнува човека от времето на земния живот на Христос до сега, ще вълнува и занапред.

А как ще се върнем отново на пътя на спасението? – Когато се върнем при Кръста, когато го вземем, нашия Кръст – не друг, не чужд, тъкмо нашия – и го понесем. "Всички ние, които сме се кръстили в името на Иисус Христос, сме се кръстили в името на Неговата смърт" (Гал. 3:27).

И така – на Кръстното дърво, драгоценно, почитано, свято, на Дървото на Кръста, където Сам Христос се принесе в жертва за нас, сме длъжни да се поклоним. То е осветено от Неговото Свято Тяло и Кръв и предзнаменование на Възкресението.

Защото след Кръста следва Възкресението. И ако за нас са скъпи и драгоценни домът, гробът, одеждата, колко по-скъпи и важни са вещите и реликвите, свързани с нашия Бог и Спасител!

Дървото на живота, насадено от Бога в рая, е предобраз на Господния Кръст. Както смъртта е влязла в човешкия живот, чрез дърво, така чрез друго дърво – символ на победата и възкресението – Божият Син ни даде Живот и Възкресение.

Покланяме се на Честния и Животворящ Кръст Господен, защото той е станал символ на Христос. И Църквата ще се покланя на този Христов знак вечно. Винаги ще почитаме това, което е посветено и свързано с Бога, като отнасяме почитта към Самия Него.