„Не ме бива за това” – писмото, което няма как да прочетете
Подател: Ваня Константинова има висше филологическо образование. Интереси: несъществуващите думи, които са ключът към взаимното разбиране.
Докато слушам, неминуемо се разсейвам и мисълта ми се промушва през иглените уши на своето ръкоделие, ту ленива, ту предателски закачлива. Гледам внимателно говорещия, толкова внимателно, че дори забравям да мигам и леко полюшвам глава с въртеливо движение, което винаги жъне голям успех при създаването на погрешната представа, че ставам за слушател. Че дори съм добър, направо много добър, абе направо мечтаният слушател. А собствената ми мисъл в това време се рее безконтролно като любимото хвърчило, което някое дете е предало най-сетне за малко, след дълги увещания и почти сълзи, на момичето от съседната къща, а тя, разбира се, го е изпуснала веднага, отдавайки се на гузното удоволствие да наблюдава как то безвъзвратно поема из небесните пътеки.
Не ставам и за преписвач.
Това установих с голяма жал и сърдечна тегота, след като сам игуменът ми направи мека, но достатъчно ясна забележка, че от втора страница нататък преписваното от мен Житие на … придобива неестествено двузначен и никому непознат до този момент смисъл, без да спомене, поради присъщата му тактичност и всеопрощаващо благородство, че последващият текст, освен всичко друго, няма абсолютно нищо общо с оригинала.
Съвсем отчаян от своята негодност за богоугодно дело, се оттеглих в смирение в градската пустиня, където пия и се моля за грешната си душа вече двадесет и девети ден и ви пиша това писмо, което вие няма как да прочетете, защото кой ли би се потрудил да разчете думите, написани с ъгловато парче облак върху изменчивата повърхност на следобеден вятър?
София, 23.02.2007