Написах това, което чувствах

Често разговарям с теб, било в мислите си, било насън. Понякога ти крещя – или защото си прекалено далеч, или защото ме гледаш присмехулно отстрани, надсмивайки се с мълчанието си над гнева и самосъжалението ми. Понякога ти шепна, преглъщайки празнотата и безсилието си. Понякога ти мърморя, защото с разочарование ми напомняш, че всяка моя необмислена постъпка предизвиква нечие страдание. Понякога тихичко ти хлипам и разказвам за пукнатините, които пробиват клетките ми и изсмукват съпротивителните сили на остатъците детско разбиране за рицарска чест. До сега обаче не съм ти писала писмо. Може би защото, дори и в другата стая, не си си тръгвало никога от мен. Може би защото, дори и пренебрегвано, все отлагаш да си стегнеш куфарите, давайки ми пореден шанс. А може би защото винаги съм била убедена, че губейки всичко, ти все пак ще останеш, ще седнеш до мен и ще споделиш самотата, преливаща от обвивката на тялото. Сега обаче ти пиша. Не искам да те будя. Но не искам и да съм сама. А съм сама, изпълнена с разочарование, болка, безсилие, преструвки, инерция и поглъщаща празнота. И със съжаления. И с мисли, мисли, мисли.

Какво ще кажеш да грабнем по една раница и да отлетим към Невърленд? Ще си вземем мъничко от детския огън и ще се върнем. Или пък ще останем там завинаги. Ти, разбира се, пак няма да се съгласиш. Знаеш, че мама ще чака на прозореца и ще изстине. Знаеш, че мама ще плаче, ще гледа към леглото и ще протяга ръце да ме завие, но аз няма да съм там. Знаеш, че оставайки в Невърленд, ще копнея да чуя вълшебните думи: „Нани, мамо, нани!”, но мама няма да е там, за да ме приспи с тях. Затова ще останем тук. А и няма да ни пуснат, тъй като отдавна срещнахме летящата риба с едно око. Ти ще продължаваш да стоиш търпеливо сред жълто-сините стени на моята стая, чакайки ме да се върна от залата, приютяваща разни хора, присмиваща се на разни „идеали”, опиянени от коктейл с невежество и апатия. А след това заедно ще продължим да се лутаме в пустинята на безвъзвратно изгубените блянове, за да преследваме своята аризонска мечта.

Продължавай да сънуваш, мое друго „Аз”! Няма да те будя, а само ще се гушна до теб, притваряйки клепачи, и скоро ще те настигна по влажния и сумрачен път на неизбежно повтарящите се кошмари, за да избягаме заедно от маските им с изкривени усмивки в безцветното утро на следващия ден.