Св. Василий Острожки

Свети Василий Острожки е един от най-почитаните сръбски светци. Той се родил в Попово село, Херцеговина, през 1610 година в бедното, но благочестиво семейство на Петър Йованович и съпругата му Анастасия. При кръщението бил наречен Стоян. В семейството му царяла атмосфера на дълбока вяра и той растял, изпълнен с любов към Бога и Църквата.

Някои си съседи, отпаднали от християнската вяра и приели исляма, хранели омраза към семейството на преподобния. За да запазят вече поотрасналото момче от тяхната ненавист, а и желаейки то да се научи на книга и писменост, родителите го отвели в близък манастир, където игумен бил неговият чичо. Там момчето постепенно напреднало в духовния живот, запознало се със Свещеното Писание и творенията на Светите Отци и в душата му се разпалило желание да се посвети на Бога.

След известно време Стоян се преместил в требинския манастир „Успение на Пресвета Богородица” и тук окончателно решил да приеме монашески чин. При замонашването му било дадено името Василий, в чест на св. Василий Велики. Като монах той водел строг подвижнически живот и скоро бил ръкоположен последователно в дяконски и свещенически чин. Не след дълго бил възведен и в архимандритско достойнство.

По това време, страдащият под турско робство народ на Черна гора и Херцеговина, бил подложен и на усилена униатска пропаганда. Това принудило младият архимандрит да разгърне дейността си и извън манастира. Като духовник и пастир той обикалял херцеговинските села и градове, извършвайки богослужения, утвърждавайки хората в православната вяра, утешавайки и подкрепяйки страдащите, колебливите и малодушните. Едновременно с това той не изоставял и монашеския си подвиг – поста, непрестанната молитва, богомислието.

Самоотверженият му апостолски труд станал причина срещу него да се повдигнат заплахи и гонения от страна на потурчени отстъпници от вярата и от дейци на унията. За да избегне застрашаващата го смъртна опасност, архимандрит Василий заминал първоначално за Русия, а след това решил да отиде на Света гора. За това свое намерение той поискал благословението на тогавашния печки патриарх Паисий. Виждайки духовните качества и способности на преподобния и удивен от дотогавашното му пастирско служение, патриархът решил да го възведе в архиерейски сан. Давайки му благословение за път, той му заръчал да не остава на Атон, а да се върне при него. И така, след едногодишен престой на Света гора, архимандрит Василий се върнал в Печ и през 1638 г, още не навършил тридесет годишна възраст, бил хиротонисан за епископ и поставен за Требински митрополит.

Без оглед на застрашаващите го опасности, той продължил своето пастирско служение сред народа, пътувайки неуморно по цялата епархия, въоръжен със Словото Божие и с горещата си молитва. Още тогава по неговото молитвено застъпничество започнали да се случват чудеса. Не могла да остане скрита и прозорливостта, с която той бил надарен от Бога. Вярващият народ започнал да се стича при него, търсейки наставление, закрила и утеха в неволите си.

Същата архипастирска ревност преподобният проявил и в новата епархия, в която бил въдворен – Източно-херцеговинската. По това време нови, свирепи гонения сполетели местното християнско население. Турските поробители плячкосвали села, отвеждали пленници в робство, опожарявали църкви и манастири. Всички херцеговински първенци били хванати и избити от местния турски управител. Свети Василий бил принуден да търси убежище и се оттеглил в труднодостъпния и отдалечен манастир Острог.

Острог бил прочут със строгия живот на своите обитатели и особено със своя игумен – старецът Исая, подвизавал се дълги години в отшелническа пещера над манастира. В тази пещера се заселил и свети Василий. От тук той петнадесет години управлявал своята епархия. Около него се събрали нови монаси, обновили старата църква „Въведение Богородично” и съградили нова, посветена на Честния Кръст. Когато братството се разраснало, преподобният поставил един от братята за игумен, а сам той се отдал на най-строги подвизи в своята постница. Не изоставил и грижите за епархията и повереното му паство. Когато било нужно напускал манастира и слизал сред народа, за да го наставлява, утешава и подкрепя. А и населението в несекващ поток се устремило към манастира, надявайки се на молитвената му помощ и търсейки богопросветените му съвети.

И в Острог не го отминали многобройни беди и напасти, понякога толкова тежки, че известно време свети Василий мислил да се оттегли на Света гора. Но прозирайки зад тежките изкушения нападенията на вечния враг на човешкото спасение, той останал с повереното му паство, търпейки до края страдания и неправди.

Така в подвизи, молитви и усилен пастирски труд светецът достигнал до края на земния си живот и на 29 април 1671 година предал душата си в ръцете Божии. Тялото му било погребано от братството в църквата „Въведение на Пресвета Богородица”. На гроба му започнали да се случват много чудеса. Седем години след упокоението му гробът бил отворен и в него монасите намерили мощите на светеца цели, нетленни и благоухаещи. Положили ги в кивот в храма, където се намират и днес.

И в наши дни чудесата на свети Василий не секват. В манастира пристигат многобройни поклонници не само от Сърбия, но и от чужбина и без оглед на тяхното вероизповедание и националност, получават от него помощ в своите болести и мъки. За изцеленията и чудесата на свети Василий разказват много устни и писмени свидетелства.

Ето едно от записаните чудеса:

През 1950 година Вера Й., млада девойка от околностите на Бар, по професия служаща, внезапно се разболяла от някакво тежко нервно разстройство. Загрижените родители я водили при различни лекари и търсили помощ от най-добрите специалисти-невролози в клиниките в Белград и Загреб, но за жалост безуспешно. Нейното здравословно състояние стремително се влошавало с всеки изминал ден. Когато вече била изгубена всяка надежда за оздравяване, майка й решила, тайно от съседите, да я заведе в Острог и там да потърси лек. Тръгнали на път в началото на зимата същата година. С големи мъки се изкачили от Долния до Горния манастир. По пътя девойката била обхваната от някаква необикновена изнемощялост. Опитвайки се да се върне назад, тя се дърпала като бесновата. С големи усилия я довели до Горния манастир, където пазителят на кивота и прочел молитва за изцеление. Пренощували в манастира, а на сутринта девойката осъмнала напълно здрава, за голяма изненада на нейната майка и на всички присъстващи. Върнала се радостна в своя дом, а след няколко дни и на работното си място.

Съставил: Диляна Панкова