Джилбърт Кийт Честъртън – защо и как?
Източник: в-к Култура, бр. 17, 4 май 2007 г.
Понякога упрекват Честъртън в еклектизъм, известен наивитет и дори спекулативност. Школуваният интелект може да се подразни от несистематичното (чисто по вестникарски) и донякъде произволно боравене с фактите на историята или естествените науки. Но това е, защото Честъртън никога не остава при буквалния факт, а се вглежда в истини от по-висш порядък, които често убягват на аналитичния ум и се откриват алогично и парадоксално пред духовния взор. Всеки път той разказва не реалната история на каквото и да било, а една чудесна история от гледна точка на човек, който е бил благословен да се вдетини за някакво мигновение, да зърне света като новороден и да му се полюбува "не с претенциозността на естета, а с простичкия апетит на момче, което лакомо си лапа кифлата“.
Би било много удобно, ако Честъртън беше просто писател фантаст като неговия съвременник Хърбърт Уелс, с когото понякога полемизира. Тогава нямаше да се смущаваме от невъзможни фигури като тази на професор Луцифер от "Кълбо и кръст“ или от невъзможни сцени като грандиозния исторически сблъсък между картагенските демони и римските лари от "Вечния човек“ – просто фантазии на едно богато въображение. Но той самият настоява, че е реалист – не обикновен реалист от типа на Бърнард Шоу, с когото също полемизира, – а истински реалист, т.е. свръхреалист, защото такава е истинската реалност. И това не е гола претенция. При цялата му необичайност, виртуалният свят, който създава, е така непосредствено близък и плътен, че съзнанието неволно търси начини да съвмести на някаква плоскост бивалото с небивалицата и да компенсира отместването, като се разшири, за да смести собствения сетивен и социален опит с опитите на писателя за разгадаване на божествения план. В това усилие го подпомага цял арсенал от оригинални словосъчетания, гротескни сравнения, необичайни метафори и невъздържани, понякога дори ‛невъзпитани“, епитети. Парадоксалната мисъл на автора естествено търси парадоксални изразни средства. За щастие, няма опасност да се усъмним, че "мистър парадокс“ (както понякога наричат Честъртън) е воден по-скоро от любов към каламбура и мания за оригиналничене. Посланието при него винаги е водещо за сметка на езика. А ако преводачът си е свършил работата, езикът може и въобще да остане незабелязан в цялостното звучене на творбата.
Впрочем, компетентният читател трябва да е все по-взискателен в това отношение, а издателските екипи да са на нужната професионална висота. Тук е мястото да обърнем внимание на факта, че всяка преводна творба е интерпретация и писателят има един, обикновено пренебрегван, задкулисен съавтор, от труда на когото до голяма степен зависи крайният успех на книгата. Схващането на вътрешната логика на текста е достатъчно сериозно упражнение при четенето на сложен автор като Честъртън, но отвеждането й до едно чуждо езиково съзнание понякога е невъзможна задача, ако не направиш трудния избор да се откажеш от думата и израза, за да запазиш автора – с други думи, да останеш верен на смисъла (на явния, а понякога и на скрития), на колорита и на мелодията на фразата. Това е най-малкото дължимо, в случая, на един стилист от ранга на Оскар Уайлд.
Радващо е, че благодарение на издателство "Омофор“ в нашата културна среда текстовете на Честъртън се множат, защото той е от авторите, които се четат не на фона на някаква обществена нагласа или школа, а в контекста на образно-идейната система, създадена то собствените му творби. Да се надяваме, че и у нас те ще намерят своя адресат – всеки, който е достатъчно ексцентричен, за да повярва във факта и да сподели отговорността да е човек – не българин или англичанин, или европеец, или православен, или какъвто и да било друг – а именно човек, т.е. онова нелепо и чудесно същество, създадено по образ и подобие Божие, заради което е цялата красота на творението, и което носи целия товар на отпора срещу мрака и нищото.