Църква в полето

За храмът край село Доганово, Софийско и неговата история не се знае почти нищо. Но възрастните жители на селото, а също и госпожа Малена Божичкова, която сега се грижи за църквата и нейното благоустройство, с благоговение и обич винаги идват тук на Петровден.

Една малка църква в полето крие своята голяма история. Скрит под сянката на тополи и орехи, храмът, посветен на светите първовърховни апостоли Петър и Павел, напомня за страшни гонения.

Сградата на църквата не е стара – издигната е през 1931 година. Но е важна историята. Тя може да бъде разказана днес само от няколко баби в софийското село Доганово. Тогава са били деца.

Пасяли биволите край реката. Но минавали край каменния кръст и оставеното наблизо ковчеже с човешки кости. Между тях – и кости на деца. Някога в село Доганово имало турска войска. И хората си разказват, че на другия кръст, намерен наблизо, са написани имената на двама свещеници: Иван и Свилен от Пещера и тяхното паство. Кръстът носи дата – 1673 година. До кръста, зад олтара на църквата са открити повече от 40 черепа, между тях и няколко детски глави.

“Убитите християни са известни само на Бога, разказва ми местната баба Евгения, която пази в себе си ключовете на храма – всичко щеше да продължи постарому, ако една сутрин в селото не беше пристигнала непозната жена. Тя беше боса, по чорапи. Потърси кмета и го накара да дойде до мястото с костите. Каза: “тук трябва да се направи храм. Тези кости са на християни, избити от турците. Вие не ги знаете, ама Бог ги знае. Трябва да ги почетете.”

Един от насъбралите се, решил да я унизи, й удря шамар с думите:”Ти пък коя си?”. Но останалите хора го спрели и защитили странницата.

Селяните започват да събират пари и за година и половина построяват църквичката.

“На мен, по-стари хора са ми казвали, че над мястото на храма са виждали светлина и уплашени са тичали да видят какво е, защото мислели, че полето гори” – продължава баба Евгения. “А босата жена казваше: постройте храм и поставете камбана, защото небесните камбани отдавна звънят над това място”. Аз бях дете тогава. Послушаха местните и направиха църквата. Преди девети септември тук имаше един монах, живееше в една дървена постройка и се грижеше за църквата. Сега, след като вече не ни забраняват и заплашват, започнахме да се грижим и ние за храма и да го реставрираме.” Баба Евгения показва новиите икони, изцяло новата подредба на храма.

А на поляната отвън, където шумяха вековните орехови дървета, сякаш светлината на цялата околност огряваше малкото хълмче, на което белее църквата.

Във времето на турското робство бългаския народ дава най-много мъченици за Христовата вяра. Във времето на нашето изпитание, манастирите и обикновените родове поемат върху себе с и делото на държавниците. Може би тази черта ни е останала и днес, защото много обикновени хора поемат върху своите плещи задачата да припомнят на следващите поколения за вярата българска и християнското благочестие.

Както и днес, пред българина в ония години е оставала една насъщна грижа — небесното царство, а в рамките на земното — опазването на вяра и род. “

Но днес стоя пред църквата “Св. св. Петър и Павел” и си мисля: какво ще ни остане, когато отминат във вечността старите жени като баба Евгения, баба Петра и леля Малена, която сега е основния мотор на всички дела, свързани с църквата, и другите като тях, пропити с духа на християнската традиция? Имаме ли ние в себе си малка част от това благочестие, от надеждата, доверието им и скромността, защото те не мислят, че правят кой знае какво като живеят по християнски, спазват постите, обновяват храмове и хранят бедните. И как опазиха душите си българите във времето на робство, а днес на нас не ни и хрумва да мислим за Божието царство…