6 неделя след Петдесетница

Разказът на евангелиста Матей, 9 глава, за изцеляването на разслабления (парализиран) човек предлага на вниманието ни не само това събитие, но и различните мнения на хората, които го засвидетелстват. Двама други евангелисти – Марко (2 глава) и Лука (5 глава), допълват, че когато узнават за идването на галилейския Чудотворец, близките на болния не успяват да проникнат в къщата поради голямата тълпа. Те не само не се отчайват, но напротив – упорството и ревността им се засилват. Успяват да се покатерят на покрива на къщата, който е направен явно от слама или плочи, разчистват част от него и пускат в стаята вързания на носилка разслаблен, за да бъде излекуван от Христос.

Всички познават парализирания. Той е човек, който за разлика от мнозина други в Евангелията сигурно е заможен и има роднини, които полагат грижи за него в очакване на наследство, а не проси по улиците и не лежи с десетилетия из къпалните. Той сигурно пробва всичко, за да победи тежкия си недъг – билки, мазила, бани, масажи, молитви. Не получава полза от никого и от нищо, но в сърцето му се таи надеждата, че младият Чудотворец от Галилея ще стори това, което никой друг не е успял. Присъстващите се надигат и втренчват в Христос, очаквайки да видят поредното чудо – преломените кости да се изпълнят със сила, мускулите да укрепнат, хроничният недъг да се превърне внезапно в цъфтящо здраве. Нали с това е прочут великият Равин от Назарет? Или това ще бъде първият случай, когато Той ще махне с ръка, ще въздъхне с горчивина и ще признае, че е безсилен? Но вместо да излекува болестта на парализирания, Христос неочаквано за всички му казва: „Дерзай, чедо, прощават ти се греховете” (Мат 9:2).

Къде е действието? Къде е драмата? Къде е чудото? Ние не знаем и не можем да знаем какво чувства парализираният в този момент, но е възможно той да остава разочарован. Той не идва за прощение, а за изцеление. Всеки може да прости, но не всеки може да изцели. Не са ли тези думи на Иисус предлог да се изплъзне от отговорност, да скрие неспособността Си да стори чудо, да се отърве от поредния клиничен случай? Може би в душата на болния пролазва пипалата на съмнението.

Присъстващите книжници се споглеждат ужасени. Кой може да прощава хорските грехове, освен един Бог? Това е богохулство! Погледите и гримасите на тези хора са достатъчно красноречиви, въпреки че никой не смее да излее гнева си срещу Иисус, както отбелязва евангелистът. Простите хора, които още не виждат Бога в лицето на Христос, признават Божията сила и прославят Господа. А книжниците, които се смятат за образовани, просветени, познавачи на Библията, протестират, макар и тихомълком. Защо? Защото, макар и все още непросветен, народът искрено следва внушението на здравия смисъл и добрата съвест, а книжниците са заслепени от своето самомнение и вродена гордост. Те не се стремят да придобият знание от Божието дело, а се опитват да подчинят Божието дело на своето знание. Всъщност не Христос, а те се гаврят мислено с Бога, опитвайки се да Го вместят в Прокрустовото ложе на своята ограничена човешка логика, на назубрените правила, на наизустените цитати.

За да опровергае тяхното тесногръдие и неверие, Христос ги пита: „Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани и ходи?” (Мат. 9:5). И докато те се споглеждат смутено и се чудят какво да отговорят, Той нарежда на разслабления да си вземе одъра и да си отиде в къщи, с което го изцелява. Въпросът, който Христос задава тук е реторичен. Да прощава грехове и да изцелява с един замах е възможно само за Бога, а не за хората. Ако Христос има власт да направи сакатия здрав за един миг, Той също има власт да прости греховете му, защото силата да стори едното и другото е привилегия само на Бога. Дори и днес медицината трудно може да излекува един човек, който не е в състояние да върви. След операцията той трябва да се възстановява дълго време. Но на земята няма лекар, колкото и способен да е, който да каже на болния да стане и да тръгне и това веднага да се случи.

И днес има мнозина, които, въпреки че не се наричат „книжници”, отхвърлят здравото учение на вярата и упорито се лутат в мрака на суетните измислици и еретическите заблуди. Те дръзват да хулят Православната църква и православните вярващи като „прости”, „заблудени”, „примитивни”. Мнозина протестанти, които би трябвало да са наши събратя, пред нас са любезни, а зад гърба ни ругаят православието като „полуезичество”. Една книга като „Шифърът Леонардо” на американеца Дан Браун се тиражира в 50 милиона екземпляра и получава небивала реклама. Жалка компилация от апокрифни сведения и измислени факти, този роман се възприема от мнозина по целия свят като истина от последна инстанция, като ново откровение, като „опровергаване” на Църквата. Но още ап. Йоан Богослов предупреждава своите съвременници: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света” (1 Йоан 4:1).