Кое е работа на един княз?

От посланието на Фотий, светейшия Цариградски патриарх, до Михаил, княза на България

Превод: Варненски и Преславски митрополит Симеон

По изданието: Фотий, патриарх Константинополски, до княз Борис. Папа Николай I до българите, София С. А., 1994 г.

2. Защото то, като освобождава човека от разни заблуждения и разпръсква мъглата им от духовните очи, дава възможност на чис­тия разум да се взира ясно в пречистата красота на богопоклонението, чрез което се издигаме до надумствената същност-причина и творец на всичко и съзерцаваме пребожественото и еднообразно божество на Света Троица, доколкото е възможно това за човека. Прочее, като намираме, че мъдрата ти душа заслужава такава доб­рина и дар, (защото сме убедени, че ти си търсач на добродетелта и на благочестието), поднасяме ти тоя угоден и великолепен дар. Към него, след като изложихме свещения и богомъдър урок за чистата и непорочна наша вяра, прибавихме още ясни и къси сведения за све­тите седем вселенски събори, които са като стобор и ограда на този божествен и православен урок. Не премълчахме ние и това, което оправя живота и свидетелства за правотата на вярата. Защото, как­то е простотия да се старае човек да изкаже в самото начало всич­ко, така признак на безвкусие е да замълчи и да не каже нищо по тия въпроси.

3. Добродетелите трябва да бъдат оградени с вярата, и с помощ­та на двете да се образува сериозният човек, защото правите догма­та произвеждат живот пристоен, а чистите дела възвестяват божес­твеността на вярата. Всяко от тия две неща без другото обикновено твърде лесно отпада и се разваля, защото не може да се вселява само в човешките души. Но за това ще говорим и по-сетне, а сега ти излагаме свещения и богооткровен урок на свещеното ни богопочитание.

4. Вярвам в един Бог Отец, Вседержител, Творец на небето и зе­мята, на всичко видимо и невидимо. [Вярвам] и в единия Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всич­ко е станало. Който заради нас, човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек; [Който] заради нас беше разпнат при Понтийския Пилат, и страда, и беше погребан; и възкръсна в третия ден според Писани­ята, и се възнесе на небесата и седи отдясно на Отца; и пак ще дой­де със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще да има край. [Вярвам] и в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който из­хожда от Отца и Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина и Който е говорил чрез пророците. [Вярвам] в една света, вселенска (съборна) и апостолска Църква. Изповядвам едно кръще­ние за опрощение на греховете. Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин.

5. Прочее, като мислиш и вярваш така, съгласно с преданието на светата вселенска и апостолска Църква, ти, о хубаво украшение на моите трудове, приемай още и почитай светите седем вселенски съ­бори, едните като учители, а другите като поборници на благочес­тието. Защото чрез тях всяка ерес биде разобличена и прогонена, а предаденото от най-дълбока древност и чисто учение на правосла­вието тъй се утвърждава в душите на благочестивите, че добива не­съмнена важност. Захващам разказа си, като излагам за по-лесно изучаване решенията, мястото, броя на събраните отци и предводи­тели на всеки събор.

6. И тъй, светият Първи вселенски събор се събрал в Никея, във Витиния. На този събор от триста и осемнадесет божествени архи­ереи било възложено да се произнесе за истината. Между тях първенствували: Александър, комуто паднало да управлява цариградс­кия архиерейски престол, мъж, уважаван еднакво за дълбоките си старини и нрав и със светлия си живот, светлите си мисли и точната си вяра придобил голямо пред Бога дръзновение. При това Силвестър и Юлий, знаменити и чутовни предстоятели на Римската църк­ва. Ни един от тях не присъствувал в събора, а през време на архиерейството си били представлявани в общото събрание от Витон и Викентий, човеци добродетелни и по чин презвитери. Заедно с тях бил и Кордувският епископ, който във време на елинските гонения доказал, че името му е истинско. Защото съгласно името си Осий запазил изповеданието си чисто от идолопоклонничество. Алек­сандрийският пък епископ Александър, който се отличавал със све­щени подвизи и сам лично присъствувал и водел, като свой сподвижник, Атанасий, тогава още дякон, а след малко наследник на ар­хиерейския престол. Там бил и украшението на Антиохийската цър­ква, славният Евстатий, който с чистата си вяра сияел, а с мъдрите си думи и мисли вдъхвал удивление. Заедно с тях се подвизавали Макарий Иерусалимски, богат с много добродетели, и твърде мно­го други блестящи с апостолски дарования и мъченически страда­ния, между които Пафнутий и Спиридон, Иаков и Максим били признати като добри и чудни предводители на това добро и чудно сдружение. При тези всички се отличавал и управителят на Римска­та империя, великият и дивен Константин, който свикал събора и с присъствието си му давал голям блясък.

7. От толкова и такива отци съставен, този свещен събор наказал някого си Арий, любител на нововъведения, за нечестието му и ут­върдил божествената и апостолска проповед. Този окаяник бил ро­дом от Александрия и след като бил зачислен в клира на тамошна­та църква и достигнал до презвитерски чин, възгордял се първом против своя пастир, а оттам насетне прострял безумието си и про­тив общия Пастир и Владика. Защото унижавал, (о, дързък език и помисъл), Сина Божий и Слово в създание и творение, без да иска да разбере общоприетата и общоизвестна истина, че всеки син е от естество и същество еднакво с онова на родителя си и че, който поставя Сина в реда на създанията, той с това по-напред е признал Отца за създание; както и който признава Отца, че е от същество творческо и от естество присносъщно, той с това би изповядал, че и Синът е от същото естество и същество. Как може да се приеме истинността на синовството, ако Отецът е от друго същество, и Си­нът от друго? И как няма да изпъкне лъжливото елинско многобожие, като се дели божеството на по-малко и на по-голямо същество и се отдаде последното на Бог, пръв творец и старши, а първото се определи за Бог втори, служител и младши? Защото това са плодовете от злото семе на Ария. Но, понеже той бе отворил хулни устни против Твореца, свещеният събор го лишил от свещенство, а пренечестивата му и богоборческа ерес предал на анатема и със свещените си решения прогласил, че Син Божи и Слово е единосъщен, единоестествен и присносъщен с родилия Го Отец и има същата власт и господство, както учат свещените писа­ния и единодушните решения на благочестивите. Той добре знаел, че както е свойствено на иудеите и на христоненавистниците да сливат в едно лице троичното единоначалие и господство, така съ­що е идолопоклонническо и многобожеско да се дели преестественото и единно божество в неравни естества и нееднакви същества. В това се състоя светия Първи вселенски събор.

8. Светият пък Втори вселенски събор като място на свещените си съвещания бе избрал Цариград, а по броя на членовете си възли­зал до 150 свещени мъже. Водители в него били: Тимотей Александрийски, дивният Мелетий Антиохийски и Кирил Иерусалимски, които управляваха иераршеските престоли. При тях трябва да се прибави и Нектарий. Той наскоро бе излязъл из редовете на оглашените и, умит чрез светото кръщение от скверностите на живота, чист вече, след като е бил избран единогласно от събора и ръкопо­ложен от първите му членове, облича се в пречистото достойнство на йерарх и се поставя едновременно епископ цариградски и пред­седател на събора. Между тях се брояли още Григорий епископ на града Ниса в Кападокия, както и нареченият по богословските си съчинения Богослов. Не след много време и римският епископ Дамас заявил, че е съгласен с горните и поддържа същите с тях мисли. 9. Този свещенопоявлен лик намерил за справедливо да покани похитителя на цариградския престол, някого-си Македоний, за да даде отговор за богохулствата си против всесветия и животоначален Дух. Защото, както Арии бил против Сина, така и той, като се опълчил против всесветия Дух, поставил превисшето Му и владично господство в реда на слуга и раб, при всичко, че този окаяник можеше, ако искаше, да съзре, че както поставящите Сина в реда на създанията нанасят еднаква обида и на Отца, така и зачисляващите и всесветия Му Дух между тварите еднакво и неравно богохулстват против Него – Отца. Защото, ако Св. Дух е създание, в реда на съз­данията спада и Оня, чийто Дух е Той. Но, ако това крайно безбожие дори и слухът не може да понесе, как не бе разбрал окаяйият, че трябва да отбягва от онова, което по необходимост щеше да падне в тия богоборчески мисли? Не приемаш ли, че Св. Дух е Бог? Как тогава Той издирва Божиите дълбочини и няма нищо тайно за него? Как е друг Утешител? Как е поставен на същия ред с Отца и Сина? „Идете", казва самият Син, „научете всички народи, като ги кръ­щавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа". Ако едно от трите, в които се кръщаваме, е създание, и останалите няма да ос­танат чисти от хулата. Но, ако е създание, как създава? Как освеща­ва? Как оживотворява? Как раздава дарования? Как е Бог? Но онзи умоповреден, без да размисли върху поне един от тия въпроси, дръзко се осмелявал да отцепва Св. Дух от едното неразделно и единоначалие Божество. Затова и получил заслуженото за нечестието си наказание, като бил лишен от свещенство той сам и всички други, които поддържали неизцеримото му богоборство. И, както той дръзко посягаше да отчужди всесветия Дух от едното Троично божество и господство, така и светият вселенски събор го отлъчил от свещенството, от частта и от общението с верните, като да беше някой втори Арий, и, съгласно с учението на отците и на богослови­те, прогласил, че всесветият и животоначален Дух, трябва да бъде поклоняем и прославян с Отца и Сина, като единоестествен и единосъщен, равномощен и всесилен. В същото време съборът досущ изпожънал всичките плевели израснали от арианското семе. Тогава юздите на царството държал действително великият и с велика сла­ва удостоен Теодосий, който така също е известен като поборник на благочестието. В това се състои и този св. събор.

10. Светият пък Трети вселенски събор се събрал в Ефес, в Азия, и се състоял от двеста души. От тях като водители били признати: чутовният между отците Кирил, който поради добродетелите си и богатата мъдрост, управлявал престола на великият Александров град, а при това, представлявал лицето и седалището на Целестин Римски; Мемнон, комуто бе поверено кормилото на Ефеската църк­ва и Ювеналий Иерусалимски. Те заедно с цялото изпълнение на събора съдили нечестивия Несторий за нечестието му. Последният родом от Антиохия, при реката Оронт, държал незаконно цариград­ския престол. Но той, окаяният, насмукал от мътните струи на про­повядваното от Теодор и Диодор нечестив и упоен до обезумяване, изказал пред мнозина думи неуместни и неприятни за слушане във вреда на паството си. Защото Христа – единия Син Божий и истин­ски наш Бог, Който, като е станал заради нас и нашето спасение причастник в кръв и плът, също като нас и като е възприел вашето смешение, е бил един от две противоположности, бидейки същия Бог и човек, един Христос, един Син, същият горе от Отца, без майка, а долу от майка без баща, същият и не друг, едно лице, една ипостас. Тогава, казвам, единия наш Господ, Иисус Христос, преокаяният Несторий, без да се ужаси, разсякъл и разделил на две ипостасй, та образувал отделна ипостас от простия човек, без Сло­вото, което е възприело човека, а Бога отделно без възприетото. [Учеше] така безумният, защото като да се страхувал да не би Бог нещо да се измени, като възприема от неизказано човекоЛюбие сво­ето създание, за да го излекува и възсъздаде. Той не се досетил, че с това, като отдели човешкото естество от ипостаста на Словото, признава човешкото естество за неизцеримо и неизлечимо и сам се отрича от спасението си. Под влияние на кривото си учение той та­ка се развратил в помислите си, че Христовата по плът майка, пресвета Дева, вярно и истински родилата въплътения Бог – Слово, до­ри и нея не приемал да нарича Богородица. Но както лишавал Сина от божество, така той настоявал да не се зове майка Му Богороди­ца.

11. За това му голямо безумие и хулен език, съборът на блажените отци заслужено го лишил от всяко свещенство и заедно с прегнусното му учение го предал на вечна анатема. И, след като определил за догмат, че Господ наш, Иисус Христос, трябва да бъде поклоня­ем и проповядван в една и съща ипостас, както е предадено от св. отци и както подобава, придал още и това, всенепорочната Му и приснодева майка, точно и истински да се прославя и именува Бо­городица. Защото, като е родила Бога – Слово, Който е възприел да се роди по плът, осветено е тя да се прославя справедливо и да се именува Богородица. Така е свършил и този събор, когато млад­шият Теодосий, трети в рода си, спокойно упражнявал останалата от баща му царска власт и управлявал Римската държава.

12. Светият пък Четвърти вселенски събор, в който присъствал и съдействал благочестивият цар Маркиян, беше избрал Халкидон, прочут град във Витиния, за място, дето да се чуят истински догми. Броят на светите отци възлизал на шестстотин и тридесет. Между тях отбор били: Анатолий, комуто била поверена йерархическата власт в Цариград; епископите Пасхасий и Лукинсий с Презвитера Бонифаций, заместници на светейшия римски папа Лъв, мъж с ве­лика слава ис голяма ревност за благочестието; при това Максим Антиохийски и Ювеналий Иерусалимски. Те всички поставили под отговорност злочестия Евтихий и неговия защитник, надменния Диоскор, обвинявани и двамата в нечестие. Защото и те, като усвоили заблуда, противна на проповядваната от Несторий, изпаднали в окаяност, подобна на неговата. Те дръзко и безумно смесвали и сливали в едно естество Господа нашего, Иисуса Христа, Когото признаваме за Бог и човек и Му се кланяме в тези две естества. Те, окаяните, не разбирали, че с това достигат до заключение, че Иисус Христос е от същество, друго от онова на Отца, и от природа, друга от човешката. Защото, ако Христовото естество е едно, без друго то ще бъде или божеско, или човешко. Ако пък само човешко, как ня­ма да отричаме божеското? Но, ако е само божеско , де е човешко­то? Но, ако е нещо друго от тия (защото това ни остава и към това клони повече мнението им), как няма да образуват Христа с естест­во, друго от онова на Отца и от нашето? Има ли нещо по-злочестиво или по-безумно от това, щото да казва човек, че Божието Слово и Бог е станал човек, за да унищожи собственото Си божество и да премахне възприетото човечество? Защото това следва да кажат ония, които биха дръзнали да твърдят, че Христос не е нито от божеско естество, нито от човешко, а от друго, различно от тези две естества.

13. Затова внушителите на тия христоборчески учения, заслужено наказани за такова голямо нечестие, били лишени от свещенство и отлъчени от цялата Църква, като е била изхвърлена заедно с тях и христоборческата им ерес, а правото и непокварено православно учение, подкрепено със свидетелства от свещеното Писание и от отците, е било още повече провъзгласено и блеснало. Защото триблажените архиереи тържествено богословствали и ни предали без колебание да изповядваме и проповядваме във всички краища на вселената, че Христос е един, т. е. ипостаста Му е една, а естества­та две, божество, и човечество, неслято и неразделно съзерцавани. Че това, е така, става явно и от следното: с това, дето Христос стъ­палата на хроми изправял, на слепци очи отварял, мъртви от адовите врата извличал и в живот възвръщал, а при това извършвал и показвал и други разни чудеса, които мъчно се изброяват – с всичко това Той проявявал ясно достойнството на божеското естество. С това пак, дето търпял трудове и мъки, жажда и глад и тем сродни и близки, той изтъквал свойството на човешкото същество. От друга страна, като извършил дела, от които едни подобават на Бога, а други на човек, същият Христос, истинският наш Бог, ясно и неопровержимо удостоверил и представил своята ипостас една и един­на, а естествата Си две и различни, неслято съединени. Това са де­янията на Четвъртия събор.

14. Светият пък Пети вселенски събор, комуто великият Констан­тинов град бе отреден за свещено седалище, се поддържал със съ­действието и присъствието на сто шестдесет и пет богоносни отци. Между тях се отличавали и блестели първом Мина, а сетне Евтихий, един след други държали свещеноначалническото кормило на Ца­риград и Вигилий, комуто се беше паднал свещеният надзор върху Рим. Той присъствувал в града, но не и в събора и въпреки всичко че не се беше оказал усърден помощник на свещения събор, но все пак писмено потвърди общата вяра на отците. Заедно с горните би­ли Аполинарий Александрийски, Домн Антиохийски, украсен със свещеноначалническо достойнство, при това Дидим и Евагрий, пълномощници на иерусалимския свещеноначалник Евстохий. Гри­жите пък на римската власт били възложени тогава на най-славния между царете – Юстиниян, който беше съгласен с учението на Църквата. Този, прочее, свети вселенски събор, повторно досущ изпожънал скверните издънки на Несториевото учение заедно със са­мия сеяч на плевелите, а с него и Теодор и Диодор, от които пос­ледният бил епископ Тарски, а първият Мопсуетски. Защото те пре­ди Несторий се замъчили, родили и оставили писмено ерес, като неговата, странна и незаконородена рожба на кривия им разум. При това съборът осъдил и анатемосал старите недъзи на верните, т. е. на Ориген, Дидим и Евагрий, всички мъже, които се постараха да вмъкнат в Божията църква елинското баснословие. Защото пустословили, че душите съществували по-напред от телата и че една и съща душа обличала много тела, учение за оплюване, мръсно и достойно само за ония души. Те учили още, че безконечният пъкъл има край, нещо, което служеше за подбуда към всеки грях и погибел. На лукавите демони подарявали предишното им достойнство, като измисляли, че щяла да им се върне първата слава, от която от­паднаха. При това те приемали, че щели да възкръснат не телата за­едно с душите, а последните без тела. Но в такъв случай аз не раз­бирам, на кое казваха те възкресение, ако думата възкресение се употребява за паднал и умрял, а не за това, което всякога стои пра­во и пребъдва нетленно, каквато е душата. Не се стъписваха окаяните пред мисълта, че със своите празнословия отдаваха на пра­ведния Съдия голяма несправедливост. Защото, как може да се ка­же, че те не Го обвиняват в крайна несправедливост, като Го хулят, че Той от една страна лишава от общата награда телата, които би­ли сподвижници на душите в подвизите на добродетелите, а от дру­га страна остава същите тела ненаказани за общата виновност и за съдействието им при извършването на греха и че или двойно наказ­ва, или с двойна награда удостоява само душите без телата, които са действували заедно с тях?

15. Този свещен лик на отците не само отхвърлил подобни хули, но при това не преди много време низвергнал и анатемосал защит­ника на Евтихиевото учение – Антим от Трапезунт и Севир, Петър Амапийски и Зоор, и всичката оная лукава, многоглава и на много Места пръсната шайка. Това свещено дело подкачил римският Агапит при съгласието и съдействието на именити архиереи, от които славният Ефремий бил предстоятел на Антиохийската църква, а свещеният Петър на Иерусалимската. Божественото събрание на архиереите, като отхвърлило и осъдило всички изброени по-горе лица, е подкрепило и потвърдило неизменните и божествени догми на съборната и апостолска Църква. Това извършил Петият вселенс­ки събор.

16. А светият Шести вселенски събор – и той в Цариград, издиг­нал свещения театър за тайнствените представления на истината, и с подвизите на сто и седемдесет богоносни отци помогнал на бла­гочестието, за да добие бляскава победа. Предводители на събора и достойни да първенствуват преди другите се считали Георгий, ко­муто била връчена свещеноначалническа власт над Цариград, и презвитерите Георгий и Теодор, които заедно с дякон Йоан, като представители на светейшия римски папа Агатон, се брояли в реда на предводителите; пълномощник пък на Александрийския престол бил монах Петър. Наедно с тях бил и Георгий монах и презвитер, който се домогваше до Иерусалимския архиерейски престол. Тези с помощта и на други свещени и свети отци скъсали оплетената вери­га на лъжата, съставена от началствувалите над Цариград Сергии, Пир и Павел, както и от Онорий Римски, Кир Александрийски и Те­одор Фарански. При това те справедливо осъдили Макарий Антиохийски, Стефана, ученик на еретическото учение и един окаян ста­рец на име Полихроний, които се бяха присъединили към спомена­тите по-горе, за да защищават нечестието им. Защото с умисъл злочестива и безумна, дръзнали да кажат, че у Христа, истинския наш Бог, Който състои от две естества, има една воля и едно действие, без да вземат те, неразбраните, във внимание следното, което е много ясно и лесно за разбиране: че не е признак на едно и също действие да се направи самовластно хром човек да ходи право и да се понасят трудностите на пътуването; нито да се отварят очите на слепи и пръст да се меси с плюнка и да се прави калчица, която да се налага на очите; нито да се възкресява мъртъв, и да се проливат сълзи за починал. Така също не е свойствено на една и съща воля от една страна да проси, за да отмине чашата на смъртта, а от дру­га да нарича същата чаша слава и да иска това, което не беше жела­телно. Но как не се досетили, че с мисли, като техните, те отричат разликата между естествата? Защото всяко естество е източник на известни действия, и разните естества проявяват различни воли и действия. И ако, според тяхното заблуждение, волята е една и дейс­твието е едно, тогава без друго ще бъде едно и естеството, от което те произтичат. Но, ако естествата са две (защото те като имат пред­вид разпръсването и загиването на първите учители на това заблуж­дение, няма да достигнат до такава лудост, щото да поддържат противното), как няма да произведе всяко естество своя собствена воля и действие? Но, понеже са предпочели своето злочестиво мне­ние повече от всичко друго, затова те заедно с последното били осъдени на вечна анатема, а съборът на богоносните отци, като оп­ределил, че у едного Христа и Бога нашего има две естествени воли и две действия, предал на повсеместните църкви православно да проповядват и изповядват у Него двойни естества, воли и действия. В това време наследник на праотеческата си царска власт бил пото­мъкът на Ираклий – Константин, който и във всичко друго съдейс­твувал на събора и приемал правото учение на Църквата. Това е свършил и Шестият.

17. Светият пък Седми вселенски събор за място, дето да се про­изнесе за благочестието, избрал и той Никея, столицата на витинийци, която и друг път по-рано бе станала съдилище на правите догми, и по множеството на членовете си достигнал до триста шес­тдесет и седем свещени мъже. За пълководци и първостоятели на тоя свещен и голям полк се явили: Тарасий, чутовен между божиите архиереи (мъж божествен и от всякъде прекрасен и повече от всеки друг достоен да управлява Свещеноначалническото кормило на Ца­риград), и Петър, благоговейшият протопрезвитер на св. Римска църква, и другият Петър, презвитер и игумен на тамошния манас­тир „Св. Сава", които заемали мястото на апостолското седалище, когато в това време архиерейското достойнство украсявал Адриан. Наред с тях били Йоан и Тома, мъже преименити за монашеския си живот и блестящи по свещеническата чест, местоблюстители на ве­ликите апостолски престоли в цяла Анатолийска диоцеза и натова­рени с преимуществата на следните архиереи: Аполинарий, Теодорит и Илия, всички всемъдри и свещенолепни предстоятели, пър­вия на Александрия, втория на Антиохия, третия на Йерусалим. В това време багреницата на императорската римска власт носели Константин и Ирина, украсени и с венеца на православието. Този прочее свещен и велик събор с боговдъхновено общо решение осъ­дил една новопоявила се и варварска ерес, въведена от злочестиви и скверни хора, като подвел под същата присъда и нейните внушители и поборници. Защото тези окаяници на дума не признавали, че хулят Христа, истинския наш Бог, но на дело крояли всякакви оби­ди, хули и нечестия, и, като не смеели на право и открито да хулят Него Самия, те хулейки свещения Му образ, удовлетворявали всич­кото желание на христоборческия си ум. За да охулят като идол (о глас на дръзкия им и безбожен ум и език!) и всякак да обезчеетят поклоняемия Христов образ, с който е прогонена идолската заблу­да, те го тъпчели и влачели по тържища и стъгди, и на огън го пре­давали, зрелище прескръбно за християните и достойно само за елинското христоборство. Същите гнусотии извършвали и против, другите свещени образи с уста скверни, с поза, бързи кърви да про­ливат, с ръце мръсни и не можели, злодейците, никак да се наситят на този бес и безумство. Но, като гледали на свещените християнс­ки символи и изображения с отвращение не по-малко, ако не и по-голямо от онова, към елинските мерзости, гнусели се от тях и води­ли усилена и непримирима война против Христа и светиите Му. За­щото явно е за всички, че честта към изображенията е чест към из­образяваните, както и безчестието минава върху самите изобразява­ни лица. Но те, новите изчадия на христоборците иудеи, с това, де­то безчествали свещения образ на Христа и на светиите Му, довър­швали това, което не бяха направили праотците им, защото изпада­ли в иудейски дързости и в прекаленото си усърдие се надпреварва­ли да надминат и родителите си. С това пък, дето нямали смелост­та посред християни да се отрекат и устно от Христа, доказвали, че били лишени от ревността на праотците си иудеи, че не са добри техни подражатели, и че не можели да се установят на едно, а като замаяни от еретическата злоба, се разярявали и мятали тук-там. За­щото християни се наричали, а против Христа беснеели; да се зоват иудеи не приемали, но с иконоборческите си постъпки надминавали тяхното христоборство. Отклонявали от себе си името на идолопоклонството, но към самите християни и към божествените и пречис­ти християнски тайнства се отнасяли не по-добре от идолопоклонниците. Затова светият вселенски събор отлъчил, колкото от тях не са искали да се откажат от худородството на това прелюбодейно, разносеменно и разбъркано учение, като от незаконно и изродено изчадие, чуждо за благородството на верните, и утвърдил и запеча­тал едногласно да се покланяме и почитаме образа на Христа, ис­тинския наш Бог, в чест и уважение на изобразявания, съгласно с апостолските и древни отечески предания и изявления на свещено­то Писание, като отдаваме, сиреч, поклонение и чест по същия начин, с какъвто се отнасяме към другите свещени изображения и символи на пресветото ни богопоклонение. Защото ние не спираме, нито ограничаваме в самите образи почитта и поклонението, нито пък се делим на разнородни и различни обреди, но с поклонение и служене, на глед различно и разделено, ние свещенолепно и нераз­делно се възнасяме към божеството, което е неразделно, еднородно и обединяващо.

18. Така, кланяме се на честния кръст, на който бе разпнато тяло­то на Владиката Христа и отдето е бликнала очистителната свята кръв и от естеството на дървото, напоено с потеклите от там струи, израсна вместо смърт живот безсмъртен. Кланяме се на изображе­нието на кръста, чрез който се прогонват демонски пълчища и се изцеряват разни болки с помощта на проявените веднъж от първо­образа благодат и сила, които се простират със същото действие и на самите изображения. И тъй, като отдаваме на всяко едно от тези, на Христовия образ, казвам, на самия кръст, както и на изображе­нието му, почитание и поклонение, ние не поставяме предели, нито ограничаваме почитта и уважението си в самите тях, но ги отнасяме и посвещаваме към Оногова, Който от неизказно богатство на чрвеколюбие стана човек, заради нас и самоволно претърпя за нас по­зорна смърт. Също така ние с вяра се покланяме на храмове, на гробове и мощи на светии, от които извират на верните изцеления, като величаем и славим Христа Бога нашего, Който ги е прославил. Така също, ако в тайнствените и свети наши служби има нещо, по­добно на горните, чрез действуващата в тях благодат и дарба, ние признаваме и славим първоначалната и първодейна причина. Зато­ва богоносното и свето събрание на онези блажени и свещени мъже, с общи решения скрепило и потвърдило да се покланяме и почита­ме не само иконата на Христа, както казахме, но и ония на всепречистата и приснодева Мария, и на всички светии, защото първооб­разите им са възвишени и заслужават почит и уважение. Ние чрез тях се възвишаваме до едно съзерцание за събиране и съединение, и чрез него се удостояваме да се съединим по начин божествен и пре-естествен с Бога – крайното наше желание. Всичко това светият събор мъдро и богоугодно завършил и определил и, като премахнал от словесното стадо всеки еретически недъг и всяка грозотия, въз­върнал украсата и хубостта на Църквата, която представил от дясно на жениха Христа, като невеста, накичена не с ресната златни дре­хи, а със свещени изображения и я натъкмил така, че цялото изпъл­нение на верните да я гледа с весели и радостни очи и да й се рад­ва.

19. Това е чистото и непорочно изповедание на християнската ни вяра. Това е богомъдрото тайнознание за пречистото и искрено на­ше богослужение и за честните му тайнства. Като мислим, вярваме и житвеем съгласно с него до залязването на живота си, ние се стремим към изгрева на разумното Слънце, за да се насладим по-ясно и по-пълно на невечерната му зора и блясък. Това трябва да приеме и обича с искрено разположение, с права мисъл и непоколебима вяра Вашето богохранимо благоразумие, след като се обърнахте вече към нашето благочестие и не бива да се отклонявате от него нито на дясно, нито на ляво и за малко дори време. Защото това е пропо­ведта на апостолите, това е учението на вселенските събори, затова не само ти сам трябва да мислиш и вярваш така, но и подчинените си да ръководиш към същото истинско учение, да ги упътваш към същата вяра и да не смяташ, че има нещо по-скъпо от тази грижа и усърдие. Защото, наистина, подобава на един началник, да се грижи не само за своето спасение, но и поверения нему народ да удосто­ява с равна грижа, да го ръководи и подканя към съвършенството на богопознанието. Не изкарвай лъжливи надеждите, които наклон­ността към доброто и послушанието ти дадоха повод да се родят. Не осуетявай усилията и подвизите, които с радост предприехме за Вашето спасение. Не показвай, че ти си захванал да приемаш с усърдие словата на божествената проповед, а ще свършиш усърди­ето си с леност. Като имаш свършек съобразен с началото, а живот съгласен с вярата, и като упражняваш властта си така, че тя да се вижда и именува общо благо за род и отечество, в същото време па­зи незаличима радостта и веселието, които имам заради тебе.

20. Но, виж, о христолюбиви и духовни наш сине, и каквото друго славно, и добро, и обичано име мога да употребя за тебе! – виж, колко спънки е изнамерил лукавият против благочестивата и еднич­ка истинска християнска религия, като е измислил разни ереси, смутове, раздори и войни. Ала виж и това, как тя е унищожила всички спънки и е издигнала паметници за бляскава победа против всички. Недей се чуди, като размишляваш върху клеветите и измис­лиците против нея. Защото преди всичко вярата ни нямаше да ста­не чрез победата тъй славна, тъй силна и знаменита, ако не беше се изпречило нещо враждебно против нея. Сетне лесно е да се разбере, че, дето се оборва по-силно лукавият, там и той с по-голямо усър­дие хвърля стрелите на злобата си и противопоставя своите козни. Понеже у другите народи никой не води против него жесток бой, за­това и той не се въоръжава против тях. Но, понеже Христоименитите божии люде, светият народ, царското свещеничество, всекиднев­но укрепявани с вярата, мъжествено се борят против лукавите му дела и козни, затова и той крои безбройни нападки и употребява всякакви способи, за да тури крак някому от тях и да причини болки на Христовата църква, при всичко, че всичките му лукавства и ста­рания се свършват в негово посрамване. Вън от това, догматичес­ките учения на другите народи са неопределени и забъркани, и ни­що не е нито чисто, нито точно установено, затова у тях изопаченото не се съглежда. Но у пречистата, пресвета и твърде точна християнска вяра, понеже й е присъща яснотата, правотата, възвише­ността и чистотата, затова, кога някой посегне да вмъкне и малка една поквара или новост, тоз час изопаченото и преправеното става явно и се уличава, само като се постави близо до истината и здра­вия разум, и благородството на благочестивите догми не търпи, щото незаконната рожба на кривото учение да носи същото наиме­нование и дори малко време. Защото, както и едно малко петно, лепнато на тела отлични по своята хубост, много скоро се съглежда и схваща, ако се направи сравнение с останалата красота на тялото, а грозни белези, прибавени на грозни тела, не могат лесно да се схванат, (защото избягват от окото поради своето сходство и срод­ство с общата грозота), така това същото става и с действително прекрасната и пресвета християнска религия и вяра; ако някой нап­рави и най-малкото отклонение, той нанася голяма грозота и тоз час бива уличен, когато, напротив, ученията на другите народи, ка­то грозни и неуредени от всяка страна, не дават възможност на сво­ите последователи да забележат прибавената грозота. Също може да се съгледа и у всички други изкуства и науки. Защото у тези, ко­ито се отличават с голяма точност, и най-малката грешка твърде лесно става явна, а у безредните много нещо нито се съглежда, нито за грешка се счита. Ако щеш, същото трябва да се каже и за начал­ниците, които превъзхождат другите по власт, а най-много за ония, които владеят над множествата. Една малка тяхна грешка се пре­увеличава и става за всички прословута, когато подобни грешки на подвластните и на по-долните, че са станали дори, не се узнават, но се прикриват тъй остават незабелязани и, като маловажни и нищож­ни, се заличават.

21. И тъй, колкото вярата и богопоклонението на християните по величие, сила, хубост, точност, чистота и всяко друго съвършенство превъзхождат и превишават разпространените между другите наро­ди учения, толкова повече и лукавият се възбужда да воюва против нея, от една страна, а от друга – грешките на безумни и злонамере­ни хора на часа стават явни и не могат и за малко време да останат незабелязани, нито пък да се промъкват някак неусетно. Но божи­ята съборна и апостолска Църква, (както по-горе казахме), като из­карва слаби и безуспешни всички козни на лукавия, или по-точно ги обръща против самия кознодеец, и, като отхвърля лесно богохулст­вото на еретичествуващите и посрамява безсрамието им, добива против всички необорима и непобедима сила и се украсява с хубави и светоспасителни тържества.

22. Ти, прочее, (о, как да те нарека, за да се изкажа според копне­жа си!), който си озарен с блясъка на божествения Дух, възведен си към светлината на благочестието и си извършил дело, с което се из­дигна до деянието и подражанието на великия Константин, следвай първоначалното си мнение, намерение и благоразумие. Стой твърдо върху камъка на вярата, на който добре те закрепи Господ. Съг­раждай върху правата си вяра, дела добри и живот честен, не дърва, не сено, не тръст, вещество греховно, лесно запалимо и годно не за друго, а за горене само, но злато и сребро, т. е. подвизи ценни. За­щото те, опитани чрез изкушения, стават по-чисти и по-скъпоцен­ни. Така и общият ни Владика Христос заповядва да даваме плодо­ве на добродетели и да не посрамяваме вярата си с делата си. Така съветва и Павел, великият учител на Църквата. Така и Петър, вър­ховният на апостолите, комуто са поверени входът и ключовете на небесните врата. Така е научил вселената божественият лик на оста­налите апостоли. Така са приели нашите отци; така са предали те на нас, техните приемници. Така и ние те наставляваме и съветваме: да украсяваш вярата с добродетели, а добродетелите да предста­вяш по-бляскави с вярата. Желаех сам аз да бъда при тебе, да нагледвам дейността ти, та като виждам сам с очите си добрите ти де­ла, да се радвам и веселя още повече; ако пък се случи да стане не­що неразумно, да мога на часа лесно да го поправям. Но, понеже не ми е възможно да се съобразя с желанието си и много неща преси­чат и спъват стремежа ми, затова ще се постарая сега да направя, каквото ми е възможно – писмено да изложа наставленията, както обещах от самото начало.

23. Вродено е у човеците съзнанието, че трябва искрено да оби­чат Бога и да Му служат, а подобните си да милват и любят, като себе си. Но понеже волята не съвпада със съзнанието, затова стана нужда всеобщото мнение да се предписва като закон и поведение. Че в искреното чезнене за Бога и в съвършената любов и милост към ближния се съдържат другите заповеди, това от само себе си лесно се разбира. Ала същото изтъква и словото на Владиката Христа, Който казва: „на тия две заповеди се крепят целият за­кон и пророците" (Мат. 22:40) Защото, който чезне за Бога, а ближния си милува и люби като себе си, той много повече ще обик­не баща и майка и тях първи след Бога ще почете и не само ръцете си ще запази чисти от междуособни кръвопролития и буйства, но и езика и ума си от преговаряне за такива злосторства. Той няма да краде. Защото никой не се е оказал, че краде от оногова, когото па­зи и обича като себе си. Той няма да посегне на чужд брак, няма да престъпи клетва, нито пък лъжовно свидетелство ще даде против ближния си и въобще няма да оправдае никого, като си позволи да бие, или да хули, или да хвърли насилническо око в това, което при­надлежи на ближния му. Защото, който дръзне да стори нещо от горните деяния, пристъпва и двете – чезненето за Бога и любовта към ближния, като мисли зло против последния и го обсипва със злини и като унижава и не зачита първия. Какви сигурни и тежки наказания той си навлича, това е известно на всички. Защото, ако оня, който презира човешките заповеди и предстоящата власт, не може да избегне наказанието, но често излага в опасност и самия си живот, колко по-голямо наказание ще претърпи тоя, който с грубос­тта и зломислеността си към своя съратай, безчести и унижава Ца­ря, Създателя и Владиката на всичко, подиграва се със законите Му и им се присмива? Затова трябва по всеки начин и с всяко усърдие да се пазят заедно с пречистата ни вяра и тия заповеди. Защото без тях, не е възможно човек да бъде от частта на боголюбивите и вер­ните или да се удостои с небесно царство.

24. Но всичко това трябва с всичка сила да пази всеки човек, уп­равител и управляван, стар и млад, богат и сиромах. Защото приро­дата на всички е еднаква, повеленията общи, та всички трябва да ги пазят прилежно. Сега ще ти кажа онова, което най-много се отнася до възпитанието на началниците и е полезно да го пази твоята власт и от което ще добиеш много голяма опитност във всичко. За­щото един началник трябва да притежава голяма доброта и благон­равие. Затова и казват: „властта показва човека" и „както златото се изпитва с пробен камък, така и човешкият ум се познава по прис­тойните на един началник дела и по разположението на управлява­ните".

25. Най-много внимавай да бъдеш не само слушател, но и деец на добри и достохвални дела. Те се захващат от божествените. И тъй, молитвата свързва и сближава човека с Бога, защото тя е боговдъхновен разговор и умствено съединение с това, което е най-добро и най-ценно от всичко. Той осъществява и съдържа всичко, промишлява и дава всички блага, той е всяко съвършенство и пре­чистване на страстите, така че и да нямаме друга някоя печалба от молитвата, само горното вместо всяка друга радост и всяко бла­женство и благополучие в живота, стига на ония, които обичат Бога и желаят да се взират в доброто. Но, когато ние чрез нея получава­ме прошка за прегрешенията си, чрез нея предизвикваме даруването на всички други просби за благотворна и целесъобразна дейност; чрез нея се удостояваме да изкажем благодарността си към Благо­детеля ни за неизказаните му към нас дела и дарби; при това, кога­то му поднасяме движенията на ума си във време на молитва и на славословия като един вид наченки от нашето умно и разумно ес­тество; когато, прочее, толкова много и толкова големи неща се съ­държат в молитвата, бива ли да не я обичаме, да не се държим о нея и да не се стремим към нея с усърдие?

26. Ти, прочее, моли се всякога Богу със свои молитви и насаме, но моли се и заедно с множеството наяве. Защото и по двата начина, ако те се извършват с обич към Бога, може да се изкаже почит към Него. Но колкото първият начин е по-пригоден за чистотата на ума, толкова пък вторият подканя присъствуващите на подражание. Първият начин принася частна полза, а вторият ползува другите, спасението и преуспяването на които е голямо свидетелство за доб­родетелта на началника.

27. Съграждай храмове на името на Бога и на светиите Му съг­ласно с църковните закони и приучвай народа да се черкува, та като умилостивява Бога с общи молитви и Му поднася общо славословие, да се стреми още повече към общо съгласие и да добива обща полза и спасение.

28. Жертвите на свещеното ни богослужение са възложени на свещениците, на които, ако служиш усърдно и даваш приношения, ще получиш чрез тях голяма благодат и добрина. Но, ако пожелаеш, би могъл и ти сам със собствените си ръце да поднесеш Богу прек­расна и преугодна жертва, като му посветиш живот чист и мисли прави.

29. Като знаеш, че бързината и силата на ума имат голямо вли­яние върху общото управление, не преставай да се упражняваш в тях. Не може да стане остроумен оня, който не е роден такъв. Ала изучаването на нещата и опитността тъй улесняват знанието, че много пъти упражненият се оказва при самата работа по-остър, от­колкото ония, които по природа са надарени с остроумие. Затова трябва човек да се упражнява през целия си живот в благоразумие. А това може да постигне, като изучава и си спомня делата на по-старите, като се разговаря и се среща с живи благоразумни хора и като добие опитност да прави през живота си каквото трябва. Защо­то дейност, подкрепена с подражание, размишление и похватност, достига до полезен край, ако не попречи Силата свише.

30. Не презирай като нещо нищожно телесните обичаи, обноски и движения. Защото добрият ред в тях и приличното държание се считат като не малка част от благоразумие. И ония, които не са в състояние да схванат лесно присъщата на душата хубост и сила, те, водени от външни признаци, стават ревнители и обожатели на неиз­вестното. Затова трябва и от израза на лицето и от вчесването на косата, и от обличането на дрехите, да изглеждаш благопристоен и внушаващ уважение, без да бъдеш краен до глупост и прекаленост и без да прекрачваш границите на умереността и да изпадаш в неб­режност. Защото всяка от тези крайности е непристойна и за прези­ране и несъобразена с поведението на началника. Един началник трябва да има вървеж благопристоен, да не се кълчи срамно като жена, да не ходи като разслабен, нито пък да се движи рязко, нерав­но и блъснато като младеж и въобще, всяко негово движение трябва да е благочинно.

31. Не трябва да бързаш, когато говориш. Защото бързото говорене при словопренията и наддумванията може да не е качество долно и за презиране, но при общонародни речи е глупаво и опасно; а пък при заповеди, особено при политически и общи, то е прос­ташко и долно. За да се изразя по-добре, трябва да кажа, че който умее да бъде бърз в дела, думи и движения с благочиние, той наис­тина е гениален и божествен. Но това е рядко, а всичко да се събере в едно е много мъчно. Уместната във всичко съразмерност, сериоз­ността с любезност, тежкото, но почтително държане помагат, за да бъде началникът желан за гледане и по-способен да началствува, ако и в най-добрите обноски има нещо, което пленява повече мно­жеството. Неуместната бързина е свойствена на блъснат и налудни­чав човек и е причина да се правят големи грешки и често криви разпоредби. Мудността пък е признак на мързелив и глупав човек, който често прави големи грешки, рядко извършва някой незначи­телен подвиг, но и той се счита за такъв само, ако се сравни с дру­гите му дела.

32. Да се тресе човек от смях, това не само обезобразява лицето, но и проваля сериозния характер.

33. Слухът и езикът да бъдат чисти от всяко сквернословие. Не се срамува човек да говори това, което слуша с приятност; а говори ли нещо, без да се срамува, това служи за вярно доказателство, че той няма да се засрами и да го извърши. Изобщо пази се да не ти се плъзне езикът, защото много пъти грешка с една много къса дума причинява голяма вреда и излага самия живот на човека в опасност.

34. Дръж ушите си отворени за ония, които са онеправдани, а затворени за доносите и вероятните на глед съобщения от ония, ко­ито онеправдават.

35. Отвръщай се от уста злоречиви и клеветнически. Защото мно­го пъти една само дума на клеветник е подлудявала деца срещу ро­дители, родители срещу деца, разкъсвала е съпружества и е повди­гала роднини едни срещу други и какво казвам? – градове цели и домове е сривала.

36. Не бъди бърз да свързваш приятелство. Но свържеш ли, пази по всеки начин неразкъсани връзките и носи товара на ближния, ако това не докарва опасност на душата ти. Защото свадите с приятели похабяват цялото разположение на човеците и дават повод да се по­дозира еднакво не само виновният, но и невинният. Имай за при­ятели ония, които при всички обстоятелства са имали искрено при­ятелство с другите, и нито са им завиждали, когато са били чести­ти, нито пък са ги пренебрегвали във време на злочестини. Защото мнозина помагат и подкрепят страдащите си приятели. Но не мо­гат да ги гледат, когато благоденстват, така че завистта изкарва на­яве нрава на ония, които състраданието не може да изобличи. И тъй, имай за приятели не развалени, а добри човеци. Защото за нрава на един човек се съди обикновено по приятелите му. С помощта на сериозни хора човек и когато сгреши, много лесно може да се поправи, а развалените изхабяват и съществуващата у него доброта. Първите прикриват чрез себе си липсата на добродетел и правят да не се вижда недостатъкът. Но свързването с развалени хора и какво­то е останало от добродетелта, го показва като лъжовно. Не искай от приятелите си да ти казват неща приятни, а истински. Защото, ако не бива да се дава вяра на враговете и тогава дори, когато каз­ват истината, а приятелите изопачават истината и жглаят и те да говорят само онова, що е приятно, в такъв случай, откъде другаде ще познаем истината и как ще поправим това, което ние понякога говорим или вършим не добре? Затова считай, че има голяма раз­лика между приятели и ласкатели. Защото ласкателите, като те хва­лят пред лицето, не само че не те оставят сам да осъзнаеш грешки­те си, но ги и преувеличават с клевети пред другите. Когато, напро­тив, приятелите с приятелски натяквания ни дават възможност да съзнаем беззаконията си, и, ако стане нужда да се каже нещо по тях на други, те – приятелите – вместо да злословят, мъчат се да оп­равдаят извършеното. И тъй, колкото добротворството стои по-горе от преуспяването на злото и колкото е за предпочитане опровержението на клеветите от разпространяването на такива между под­чинените, толкоз и благосклонните приятели трябва да се предпо­читат от ласкателите.

37. Съобщавай на приятелите си ония тайни, които изтъкват тво­ята добродетел, а ония, които развращават волята, нито ти сам ги търси, нито на приятелите си ги поверявай. Вън от всяка друга при­чина това само по себе си е прекрасно. Но, когато приятелството достигне от насищане да стане досадно, както всичко човешко, то­гава най-много става явна ползата от този съвет. Защото похабени­те тайни най-много тогава, като се вмъкнат в ума н? съучастника и го развълнуват, ще го отстранят по-скоро и без стеснение от при­ятелството и няма да го оставят да погледне назад; освен това те като излизат наяве, ще ти донесат зла сплетня и зле ще те разполо­жат към онзи, който ги е изказал. Напротив, добрите и чисти тайни със силата на твърде яка връзка, добродетелта, ще сдържат съучас­тника да не скъсва приятелството и, като му дойдат на ум, ще го подканят да хвали благоразумието ти; тебе пък, от съзнание на всичко това ще убедят да подновиш с наслада срещите и любезните си отношения със съучастника, ако си бил нещо увлечен. Всякога похвалвай приятелите си пред присъствуващите, особено когато те отсъстват. Защото по този начин ще можеш да се запазиш от поро­ка на ласкателството, като направиш тъй, щото да не се вижда и следа от него в тебе, а в същото време ще угодиш и на приятелите си. Защото ще докажеш, че ще бъдеш такъв и към присъствуващи­те, когато отсъстват, какъвто им се показа за отсъствуващите.

38. Като оградиш така себе си с приятелство, бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към тия, които прегрешават към тебе. С първото ще има законност в държавата, и ще бъде явно усърдието и грижата ти за управлява­ните от тебе, а с второто ще се проявява човеколюбивото ти разпо­ложение и действително царственото ти държание. Защото тирани­те за неправдите към общото и към другите често нехаят, а сторе­ните им лично неприятности строго наказват. Ала свойствено е на цар и на власт, която почита законите, грешките против себе си да търпят човеколюбиво, а ония против общото или против другите да изравняват и управляват справедливо.

39. Както е достоен за много похвала онзи, който, ако и да е по­лучил голяма власт и може да онеправдава, но все пак е справед­лив, така също заслужава много укори тоя, който, макар и да не е лишен от нужното за живеене, пак простира ръка към чуждото. За­щото бедността служи на сиромаха като предлог, ако и нелеп. Но човек властител и заможен ле може с нищо да извини греха си, за­дето върши неправди.

40. Колкото човек превъзхожда по власт, толкова е длъжен да бъ­де пръв и по своите добродетели. Който върши противното, прави три неща много лоши: себе си погубва; присъствуващите към зло пробужда; и способствува да хулят Бога, че на такъв човек е дал толкова голяма власт. Затова всеки човек трябва да отбягва от злосторство, но най-много тия, които имат власт.

41. И тъй, управлявай поданиците си, като се уповаваш не на тиранство, а на тяхната благосклонност. Защото благосклонността е по-здрава и по-добра основа на властта, отколкото страхът, а тя се добива с добродетели, с трудове и грижи за поданиците. Така и ти сам действително царски и приятно ще поживееш и, като запазиш за тях държавата свободна от опасности и от неочаквани злочестини, ще оставиш подир себе си вечна слава.

42. Похвалвай и приемай най-строгите закони и с оглед към тях оправяй живота си. Ала не наказвай поданиците си немилостиво съгласно с това, което строгите законоположения повеляват, но ги упътвай според ония закони, които са по-снизходителни. Защото от това, че се отнасяш към себе си придирчиво, ще се състави мнение, че си страшен към престъпниците, а към поданиците недосаден.

43. Трябва да управляваш властно не с наказания, а с това, че ще мислят, че ти си готов да наказваш. А това се постига с характер твърд и с обноски грижливи и сериозни. Наказанията са свойствени не на мъдри, а на гневливи хора, които, като не могат да, водят на­рода благоразумно, захващат лесно да наказват. Последното би мо­гъл да направи и най-големият тиранин, а първото само оня, който умее да употребява властта. Достойнството на един началник се съ­стои не в унижение, а в умножаване и подобряване на подвластните.

44. Казали някои, че достойнството на един началник се състои в това: да направи един град от малък, голям. Но аз бих казал, че по-голямо достойнство е да го обърне от развален, в сериозен. Защото първото много пъти зависи от обстоятелствата, а второто може да направи онзи, който управлява отлично. Подражавайки на такъв, ти ще можеш с добрите си дела да направиш управляваните от тебе по-добродетелни.

45. Както порутената около един град стена го загрозява, ако и да има в него великолепни къщи, добър въздух и изобилни съестни припаси, така и развратната свита около един началник дава повод да се осъжда и неговото поведение. Защото ония, които от опит знаят развалата на свитата, мислят, че и окръженият от нея й при­лича.

46. На никого беззаконието не похвалвай, макар и да се вижда, че той чрез него благоденствува. Защото с това и беззаконника повече ще насърчиш за да прави зло, и себе си ще покажеш, че дириш вре­ме, за да извършиш деяние подобно на неговото. Който с похвалите си почита зли деяния и е разположен към тях, преди да му се падне удобно време, той какво няма да направи при такова време?

47. Поведението на началниците бива закон за подчинените им. Ако, прочее, мнозинството отдава на началниците причината на своите грешки, колко, мислиш, трябва да се упражняваш в доброде­тели и да бъдеш буден към всичко добро?

48. Пред всяка работа размишлявай. Защото необмислените ра­боти обикновено биват погрешни и несполучливи. Ако се направи нещо добро, справедливо ще се помисли, че то е дело не на похватността и устрема на онзи, който много пъти не е сполучил, а на дру­га някоя причина.

49. Това, което не е направено при много случаи с помощта на много ръце, е извършено отведнъж според един съвет. Затова пред­почитай добрите съвети, пред многото ръце.

50. Разкаянието помага на предвидливостта. Затова, каквото не е съгледала или е пропуснала последната, първото, като го подхване, нека го направи и спаси.

51. Завистта е за всяка душа болест тежка, а за властителите най-тежка. Защото биват принудени да зломислят като против врагове­те и да мразят за добродетелите им ония, които те трябва да употребяват като свои сътрудници за своето частно и за общото – на държавата – благо. Може ли да бъде нещо по-пагубно и по-безумно от това?

52. Колкото трябва да отбягва човек да завижда, толкова добре е да се труди да му бъде завиждано. Това подобава най-много на на­чалник, комуто зломишлениците не току-тъй могат да пакостят. Ако, обаче, стане нужда да се противодействува на завистта (защо­то тя е всехитър и вседързък звяр), трябва да се отблъсват стрелите й не с намаляване добротворството, но със скромност, с безкористие и с отбягване от пищност.

53. Когато някой владее над себе си, тогава може наистина да владее над поданиците. Защото, когато видят, че началникът е гос­подар на страстите си и стои по-горе от сласти, тогава те ще му се подчиняват с обич и доброволно. Ако, обаче, видят, че той е роб на страсти и на удоволствия, в такъв случай те ще считат непоносимо да робуват на долен роб.

54. За най-добър съдия да имаш онзи, който с бързи размишле­ния схваща естеството на правото и, като го схване, изтъква го без лицемерие, помага бързо на онеправданите, наказва бавно съгрешилите, стои по-горе от злото, не отстъпва на властители, сдържа гнева си, не се поддава на състрадание, и който, когато съди, приз­нава, че едничък род, приятелство и слава му е да съди справедли­во, а неправдата счита за същинска чужденка, и вражда, и безславие.

55. Не променяй лесно и без явна причина разположението към съплеменниците си. Защото, ако и да има незабелязани от другите причини, които оправдават тази промяна, ония, които не могат да съгледат тези причини, няма да обвинят причинителите на промя­ната, а ще осъдят тебе в слабост и лекомислие.

56. Не украсява, нито запазва началника личната му храброст, във време на война толкова, колкото благосклонността и милозливостта му към съплеменниците му. Защото мнозина, които са побе­дили враговете си, са загинали от свои близки, защото били жесто­ки. Мнозина пък, които се намирали в опасност да бъдат заробени от неприятели, били спасени от съплеменниците си, които са пожертвували дори и живота си, за да спасят началниците си.

57. За началници трябва да се поставят лица богати с всички доб­родетели или пък без друго най-справедливи. Защото беззаконията на началниците предизвикват омразата и гнева на множеството против онзи, който ги е назначил.

58. По много начини един началник трябва да схваща мненията и способностите на поданиците си и тогава да ги прави съучастници в приятелство, във власт и съвещания. Първо – по това, как те управляват домовете си; второ – по това, как се отнасят към жена, деца и слуги; трето – по това, как се имат с приятели; четвърто – по това, как са разположени към съседи; и пето – как посрещат и се бранят от врагове и как се спогаждат и помиряват с тях. Всичко това стига, за да се прояви природата на един човек и да се покаже без маската, каквато носят актьорите на театралната сцена.

59. Най-добър съдия на другите ще бъдеш тогава, когато при разглеждане своите собствени дела си даваш сметка за тях, като имаш за съдия съвестта си, и поправяш грешките си. Защото, как няма да се червиш, когато осъдиш другите за дела, каквито и ти сам вършиш? И как мислиш, че ще бъдат другите разположени към тебе, когато виждат, че ти не подлежиш на отговорност за деяния, за които те справедливо се осъждат на наказание?

60. Похвалвай най-добрите дела. Похвалвай ги не само с думи, но и като вършиш ти сам дела подобни на хвалените, и като предпочи­таш подражателите на такива дела пред другите и ги имаш на по­чит. Защото първото може да направи всеки, а второто само ония, които са достойни да началствуват.

61. Грижи се за всички – за добрите, за да станат най-добри и да получат дължимата им чест и предимства; за ония, които не са та­кива, за да се подобрят душевно и се избавят от безчестието, което им се пада по закон. Защото това е задачата на действително закон­ната власт и надзор.

62. Междуособните раздори на управляваните насочвай против неприятелите и ги обръщай в подвизи за отечеството. Свойствено на тирани е да скарват множествата помежду им. Защото тиранството намира своята безопасност в общия разврат и свада, докато напротив, истинският началник и цар се грижат, за да бъдат пода­ниците им в разбирателство и да не се карат. Защото основа на властта им е спасението на управляваните.

63. Началникът трябва да вдъхва страх на тия, които вършат неп­равда, а ония, които не правят нищо несправедливо и живеят съг­ласно със законите, е длъжен да пази и защитава.

64. Три неща са важни за човеците: наказание, мъмрене и похва­ла, ако щеш, и благодеяние. Достойни за наказание са враговете; за мъмрене – ония граждани, които правят малки грешки; за похвала пък и благодеяние – ония, които се отличават с подвизи. Ако някой постъпи като враг или дръзне да извърши нещо враждебно, той си навлича наказание, което подобава на врагове. А който разменя ня­кои от горните положения и ги прережда, той е по-голям пакостник на държавата, отколкото самите врагове. Защото, който прави доб­ро на враговете, е предател. Така също, който хвали развалените, обръща наопаки държавата. Защото подканя гражданите към злосторство. И който не почита добротворците, хвърля държавата в съ­щото безредие.

65. Мъчно е да се смеси страх с обич. Защото тия, които обичат, по-често не се боят, а ония, които се страхуват, не искат да обичат. Ала ти ги раздели и най-добрите настройвай към обич (защото за такива, заплахата е излишна), а на другите вдъхвай страх, за да от­бягват от злото. Те ще се боят без омраза, ако те видят, че не ги на­казваш с гняв, а ги упътваш като баща, и че във време на простъпки, не налагаш наказания с удоволствие, а във време на злополуки и не­щастия помагаш с готовност, без бавене.

66. Употребяващите естествените си дарования в услуга на злото, а не в добротворството на ближните, унижават природата и обръщат щедростта на Създателя към тях, в обида и неблагодарност.

67. Както е позорно и низко да говори човек на множеството, за да му угоди, така също е опасно и погрешно да бъде всякога надме­нен и да се държи тежко. Трябва, прочее, да се отбягват двете крайности, да се следва средата като добродетел и да се отдава на обс­тоятелствата съответното.

68. Необмислена клетва е готово клетвопрестъпване. Освен това никак не подобава на сериозен и благороден човек да се кълне. Който е постоянен и великодушен, ще се засрами да удостовери думите си с клетва и да опозорява доверието, което вдъхва поведени­ето му. Следователно, в наша полза и закрила и законът на Владика­та Христа забранява клетвата.

69. Всякога помни добрините, които би получил, а забравяй ско­ро благодеянията, които би сторил. Първото показва доброта и признателност, а второто – искрено великодушие, и запазва благодеянието чисто.

70. Да се натяква някому за благодеяния и за злочестини е еднак­во глупаво и безчовечно.

71. Измамата е навсякъде самопризнание на слабост. Но употре­бена против приятели, тя е последно зло и крайна поквара, а против неприятели и врагове, – тя не е далеч от военна хитрост, в случай, че те не са знаели нищо отпреди. Ако, обаче, е имало сключено съг­лашение, което неприятелите не са нарушили, измамата против тях е далеч от доблест и почтеност. Затова не прибягвай до измама дори и против неприятели, които ти се доверяват. Защото, ако и да са неприятели, но все пак е измамник и лъжец онзи, който е измамил хора, които са му се доверили.

72. Човеците обикновено обичат предателя, когато той извършва предателство, но след това го мразят. Ала ти разследвай, и ако той е извършил предателството, защото близките му или са скроили не­що против него, или са му сторили зло, има надежда, че той ще ста­не добър и приятел. Ако, обаче, няма нищо подобно, имай предвид, че той не по-малко ще предаде и тебе. Защото желанието да се на­пакости на оскърбителите е човешка страст. Но да направи човек без причина такова голямо злодеяние, каквото е предателството, това е доказателство на неизцерима злонамереност.

73. Златото развращава всичко човешко. Затова пази непокварени нравите на отечеството си, като считаш ти сам и като доказваш на всички, че златото, този силен пакостник на почитателите му, е безполезно.

74. Своите собствени злощастия трябва да носиш с доблест и благодарност, а ония на поданиците си – със съчувствие и не без скръб. Първото е признак на твърда и мъжествена душа, а второто свидетелствува за небрежност и е непристойно за грижлив начал­ник и надзорник.

75. Да се не възвръща зло на съплеменници врагове – това е за­кон Божи и човеколюбив, а при това и много полезно. Защото, кой­то си отмъщава, добива отново враг по-зъл, отколкото преди; а който благотвори, си приготвя или приятел от враг, или непремен­но по-кротък неприятел.

76. Не се показвай, че нарушаваш това, което си намерил за доб­ре да обещаеш на други. Защото лъготенето в някои работи показ­ва, че целият характер на човека е вероломен, и излъганите няма да считат за срамно да му възвърнат същото. Затова всеки човек тряб­ва да отбягва лъжата, но най-много тия, които са на власт. Защото другите могат понякога да се извиняват с това, че не са имали сила да изпълняват обещанията си, докато властителите никак нямат средство да избегнат от укора, че са подли души.

77. От прекалените обещания трябва да се пазиш. Защото, ако би дал обещаното, ти си отнел предварително по-голямата част от благодеянието, като си го разпокъсал с прекалеността на обещани­ето и си разделил на две малки части единия дар. Ако пък не го да­деш, ще получиш двоен срам, че си обещал с положителност и че не си дал нищо от обещаното. При това ще се окажеш враг вместо приятел, защото си отнел това, което са дали надеждите. Освен то­ва прекалените обещания подобават на хора, които не вдъхват твър­де много вяра. Защото доказват, че те се дават не от грижа, а от же­лание да се добият услуги в случай на нужда.

78. Достоен за благодеяние е онзи, който почита естеството и името на благодарността и не престава да мисли, докато не се отп­лати. И както не заслужава никаква добрина човек, който се отплаща на благодетеля си с неблагодарност, така да носи името благо­детел е достоен оня, който прави добрини, без да чака отплата.

79. Не върши нищо беззаконно в угода дори и на приятелите си. Защото, ако са честни, те повече ще те намразят, ако беззаконствуваш, отколкото ще те обикнат, като им угаждаш. Ако пък са подли, ще потърпиш двойна щета, като правиш добро на зли хора и като ставаш омразен на добрите. Освен всичко това, голяма глупост е да замениш временно и частно удоволствие с вечно и общо похулване.

80. Благодеянията, отлагани и отсрочвани сякаш остаряват, увях­ват и изгубват хубостта си. Защото, като изгубят цвета на усърди­ето, поради което причиняват голямо и бляскаво удоволствие, те не принасят вече на време радост.

81. Благодеяния, на половина сторени, не са благодеяния. Ще бъ­дат такива, като се завършат. И който ги прави на половина, той и себе си уврежда и облагодетелствания няма да зарадва. Защото, който получи добро на половина, няма да се зарадва на полученото толкова, колкото ще се наскърби за отнетото.

82. Който натяква за сторени благодеяния, прилича на земеделец, който сее усърдие и сетне пуска върху посятото свини и зверове. За­щото, както последният поврежда и семето и плода му, така и пър­вият заедно със стореното добро унищожава и покаралата благо­дарност за него.

83. Ако първо правиш благодеяние, а сетне занемариш, не мисли, че облагодетелствуваните ще запазят първоначалната благосклон­ност. Защото сам аз от опит зная, че мнозина, уповани на многоб­ройните си и големи благодеяния, не са се погрижили да направят и сетне нещо подобно, като се надявали, че първоначалното благоде­яние ще бъде достатъчно, за да бъдат облагодетелстваните благо­дарни през целия си живот и че те никога няма да забравят сторе­ното им добро. Ала всъщност не само, че не се сбъднаха надеждите им, но се случи и противното. Че постъпваха така хора с развратено сърце, това не е за чудене. Защото такива и когато тикаха в ръцете им благодеянията, и тогава не се отплащаха с искреност. Но, ако погледнеше човек на други, можеше да види, че и любителите на добродетелта помнеха сторените им добрини и не преставаха да хвалят благодетеля си, додето им правеше тия добрини. Обаче, като не получаваха вече такива, и те не запазваха чиста и непресторена предишната благодарност, но с времето захващаха да я забравят, защото тя не се увеличаваше с нови прибавки, и така прецъфтяваше силата и хубостта на благосклонността им. Ония пък, които се смя­таха, че имат средно разположение, облагодетелствани, оставаха благодарни, а занемарени, не се срамуваха да обърнат предишното благоразположение в противоположни чувства, особено пък като виждаха други да получават блага. Защото не взимаха под внима­ние, както трябваше, сторените им отпреди добрини, а се взираха в онова, с което бяха облагодетелствани близките, и от това подбудени, обръщаха похвалите в неблагодарности. Следователно, за един началник е по-износно в частната си и обществена дейност да привлича любовта на поданиците си с доживотни подаръци, откол­кото такива, които се правят вкупом и наведнъж. Големи благоде­яния подобава да се правят повече на ония, които са извършили ня­кой велик и извънреден подвиг за общо спасение, отколкото на хо­ра, които твърде нарядко имат нужда от нашата помощ.

84. Гневът е самоволно изстъпление и отчуждаване на човека от собствения му разум. Защото обладаните от гняв правят в това вре­ме такива дела, каквито вършат умопобърканите винаги.

85. Както огънят унищожава материята, която го храни, така и гневът подяжда душата, която той обхване, а много пъти и съвърше­но погубва човека.

86. В никой случай дори и справедливо не наказвай никого в гняв. Защото, макар и да претърпи наказанието пострадалият, ти все пак ще бъдеш изобличен, че си сгрешил. Затова много добре е казал един от древните на един, който беше сгрешил: „Бих те наказал, ако не бях се разгневил".

87. Гневът е сляпа страст и не може да направи разлика между добро и зло. Затова наставленията не принасят никаква полза на разгневения. Но когато престане той да се гневи, тогава трябва да се лекува с кротки изобличения. Защото нито лекарите имат обичай да дават на болни горчиви лекарства без мед, нито пък душата на невъзпитаните търпи строги и истинни изобличения.

88. Трябва бързо да възнаграждаваш ония, които са достойни за награди, а бавно да наказваш виновните; да се радваш, когато отда­ваш най-добрите почести, а да скърбиш, когато наказваш виновни­те.

89. Не бъди вероломен към никого, който ти се е доверил. Защо­то, ако бъдем вероломни към ония, които ни се довериха, какви ще се окажем спрямо другите? И с кои най-после ще можем да живеем без страх и с радост?

90. Това, което е, не иска да бъде заедно с онова, което се мисли, че е. Затова, ако видиш, че у някои има самомнение и гордост, знай, че от тях е далеч деянието и е пропъдена самата същност.

91. Срамно е да бъде обладан от жени и да стане роб на сласти човек, който властвува и началствува над мъже. Никой не греши, като живее с онази, която по закон е взел за помощница на живота си. Безбрачието е нещо божествено, дивно и стои по-горе от подо­баващата на гражданин добродетел и законност. Еднобрачието пък е дело на човешката природа и има за цел да продължи родът и да даде на човека средства, за да участвува в живот облагороден и чо­веколюбив и в благоустроена управа, а многобрачието е нещо пресрамно, мръсно и свойствено на животинската невъздържаност и не­чистота.

92. Александър Македонски, който с оръжие е завладял Азия, ка­зал, че персийките са стрели за очите. Но истински целомъдреният човек, който пази заповедите на Владиката Христа, се пази и стра­ни не само от персийки, но и от вглеждането във всяка жена, като от остра и смъртоносна за душата стрела. Защото звукът на гласа удря по слуха и чрез него врязва в душата страстта, а телесната хубост привлича окото и чрез него оковава и заробва самовластния разум.

93. Както плаващият по море не е възможно да се не изложи на бури и вълнения, така не е бивало да не падне в опасност и вълни оня, който се взира в телесни хубости и внимателно ги разглежда. Затова човек трябва да страни от началото и причините на страсти­те, защото това е и лесно, и полезно. Но, когато злото налети върху мислите и им се запечата образът на желания предмет, тогава е мъчно вече да се махне страстта и да се отърве човек от нея.

94. Казали някои, че влюбените влагат душата си в чужди тела. Но по-право е да се каже, че те са изгубили и ум, и душа в чужди тела.

95. Пиянството и разкошът на началниците са корабокрушение за управляваните, защото, когато управителят потъва от преяждане и вино, как управляваната от него държава няма да бъде люшкана от немислени вълни и бури и как няма да потъне заедно с управителя?

96. Не докарвай никога до отчаяние никого, дори и случаен ня­кой човек. Защото отчаянието е силно и необоримо оръжие, и нуж­дата кара хората да предприемат смели дела и да извършват не­очаквани промени, които преди се смятаха за басни.

97. Най-добро е човек да не греши, нито да се отбива от здравия разум. Но свойствено е на благоразумен човек, кога падне, по-скоро да стане и падането да му послужи за урок, за да не падне пак.

98. Самоволният труд отнема това, което прави нежеланите тру­дове непоносими и мъчни. Затова полезно е да се занимава и при­виква човек на самоволен труд.

99. За да стане един началник добродетелен и съвършен, нужно е да се срамува не само от множеството, та да не греши, но преди множеството – от себе си.

100. Обида с думи, нанесена на свободни хора, не се различава много от онази с удари и с бич. Затова трябва да се пази човек от необмислени думи. Защото, макар и да се мисли, че те не са голямо нещо, но причиняват големи пакости.

101. Шеговитостта мнозина е повредила. Защото, произлязла от игриво разположение, тя нанася сърдечна рана на осмените и, зара­ди кратко развеселяване на този и онзи, предизвиква големи вражди между сериозните хора. Затова трябва да се пази от нея всеки разу­мен човек, но най-много от всички – един началник. Защото тя е нещо просташко, и става причина да се излага човек повече на презрение, отколкото да разсмива другите с остроти.

102. Прави добрини на поданиците си и ги запалвай, защото те са нерви на властта и членове на тялото ти. Ако те се пръснат, опасно е заедно с тях да не пропадне и твоята власт.

103. Нагласяваните бунтове, които не е лесно да се усмирят, по-добре е да се престориш, че не ги знаеш и да ги покриеш със забра­ва, отколкото да ги изваждаш наяве и да ги преследваш. Защото последното понякога разпаля още повече огъня, предизвиква голе­ми опасности и причинява голяма пакост и на онзи дори, който е спасен. Когато, напротив, приспиването на заговорите с кротост е не само безопасно, но и човеколюбиво, благоразумно и безвредно.

104. Един началник, когато работите му отиват благополучно и стоят добре, трябва да ги крепи и се грижи за тях, като да са разкла­тени, а когато вървят наопаки и се сблъскват, трябва да мисли и се грижи, за да се възстанови предишният им ред и ги укрепи. Защото опитът доказва, че няма положение тръгнало на две противополож­ни посоки, което да е безнадеждно. Но много пъти малка небрежност е събаряла силни и високопарни началства, а обратно, прилежанието и благоразумието са възвърнали на висока сила провале­ните.

105. Благоразумните и твърди човеци във време на сполуки не се надуват, но украсяват високопарността на благополучието с умере­ност и с това уталожват огорчението на завистниците. Напротив, злополуките си те доблестно търпят и като употребяват обстоятел­ствата като повод към добродетел, със силата на последната подк­репват ума си и премахват душевното си униние. Защото знаят превратността, непостоянството и слабостта на човешките работи. Безумно, глупаво и просташко е да се гордее човек във време на благополучие, а в дни на злополучие да отпада твърде много и с унинието си да се държи срамно.

106. Умните хора предвиждат мъчнотиите и с благоразумие ги отстраняват. Но не са долни и тия, които уреждат добре обстоятел­ствата и ги овладяват.

107. Зная деяния, извършени тъй неочаквано, че зрителите, сма­яни от неочакваността на събитието, са ги посрещнали спокойно и не са въставали и после, за да се отърват от тежестта им. Това става така най-вече тогава, когато щетата от тия деяния не се увеличава, а напротив, с други по-меки средства се намалява. С очите си видях, как едни деяния бяха тъй добре осъществени и постепенно, благо­дарение на навика, тъй леко понесени, че успяха да избягнат непри­ятни последици. Други, напротив, видях, как са боднали като жило и са дигнали като от сън и ония дори, които бяха безгрижни и мало­душни. Защото всеки, раздразнен от нелепостта и неочакваността на станалото, с всички сили се е противил и не е желал дори и за един ден да приеме нововъведението. Други пък деяния, необикно­вени и те, като се привмъкнаха малко по малко и по тих и безшумен начин като избягнаха съзнанието, че са нововъведения, се прокара­ха без труд, така че и опитните дори са забравили, че е станало не­що ново. Има още и деяния, които се опитаха да се привмъкнат по същия начин. Но, понеже не са били наложени насилнически, самовластно и открито, като гръм, затова, осъдени за боязливост, твърде скоро са били осуетени от който и да е. Защото те поради своята предпазливост, като са въоръжили против себе си с неудър­жима дързост и крайна смелост и ония дори, които в началото се държаха най-благосклонно, се провалиха, когато са били още пред­приети. Как, прочее, може да се постигне целта? Защото, както се вижда, със същите средства са били извършвани противоположни една на друга работи. По-добре е човек да не се залавя с такива ра­боти. Защото нововъведенията са мъчна работа и, освен другите неприятности, безпокоят и смущават духовете и предизвикват мно­жеството да хули и клевети.

108. Но, понеже понякога нуждата налага, и предстоятелят е принуден да направи нововъведение, затова, в случай, че общото би придобило от него голяма полза и радост, не трябва да се мисли много и преговаря. Но, ако не е така, и нововъведението е пакостно, как може да се извърши най-добре? – Това не е лесно да се разпра­ви с думи. Защото, който е далеч от работите, не може да схване точно и изкаже с общи думи това, което може да се случи при осо­бени обстоятелства.

109. Считай, че благосклонността на управляваните е нещо по-силно и по-здраво, отколкото оръжията, храбростта и военната хит­рост. Ако първата съществува и предводителствува, и последните са полезни и имат голямо влияние във всичко. Но при липса на бла­госклонност по-добре е да няма и другите. Защото те по-скоро слу­жат против омразния началник, отколкото против враговете му.

110. Много пъти словото е отстъпвало пред копието. Ала и сила­та на словото в много случаи е затъпявала остротата на войната и е спирала напора на големи войски. Следователно, силата, съединена със словото, е двоен победен паметник. Надеждите засилват делата, а от последните се раждат надеждите. Но ти, като умилостивяваш Бога, не пренебрегвай нищо от онова, което трябва да правиш, и ще пожънеш добри и големи надежди.

111. Да се помага на всекиго с това, от което той има нужда, а особено на падналите в злочестини, това подобава на ум начални­чески и разбран. Защото освен другото подпомогнатите не забравят обикновено благодеянието.

112. Благоденствието на подвластните доказва, че властта е крайно разбрана и справедлива.

113. Считай за справедливо да отдаваш Богу причината за благо­получието ти в частния си живот и в оня на държавата. Защото така и Бог повече ще ти помага, и ти сам ще се покажеш боголюбив, а не глупав и надменен и ще пречупиш бодлите на завистта.

114. Това малко от много ти поддасям, о благородна и истинска рожбо на духовните ми болки! Като божествен договор за моята любов към тебе и за осиновението и като първоначертани плочи на добродетел. В тях като се взираш, с тях като се съобразяваш, лесно ще можеш да съзреш, кои дела помагат, за да цъфти красотата на душата, и кои като петна и бръчки я загрозяват и обезобразяват. От тях последните като заличаваш, а с първите като се украсяваш, ти ще се покажеш наистина одушевен и прехубав паметник на боголю­бив живот, а за мене и за всички благочестиви, ще бъдеш преугодно зрелище и вест. Затова, като простирам ръце към небесата и като отправям към Бога вместо молба подобаващата Нему слава, и лю­бовта, и болката ми за тебе, молителствувам ти да бъдеш добър ра­ботник и верен пазител на наставленията и очакванията ми. И дано да ми бъдеш знаменит и чутовен за всякакъв вид подвиг; по благо­разумие отличен, а по памет крепък; сладък в думи, а в обноски още по-сладък; любезен в срещи, а още по-любезен към близките; най-способен, за да разсъдиш и уредиш настоящето; остроумен, за да предвидиш бъдещето, а предвидлив, за да се предпазиш; готов да извършиш дела големи, а още по-готов, за да запазиш извършено­то; изкусен, за да прикриеш каквото ти понася, още по-изкусен да го постигнеш незабелязано и много способен да уловиш пакостни­ците; за враговете страшен, а за поданиците въжделен; от едните и от другите еднакво уважаван и обожавай; неподатлив на сласти, на целомъдрие покорен; господар на гняв, приятел на кротост; бърз към издирване на правото, неподкупен при раздаването му; в мне­нията си твърд, на обещанията си верен; храбър във времена стра­шни, неподатлив към всяко беззаконие; неспособен да замениш по­лезни трудове и постоянство с мързел; усърден да благотвориш, тромав да наказваш; търсач на приятелство, противник на вражда; източник на милост, по-горен от гордост, предан на смиреност, надменен към богатство, застъпник на сиромашия; почитател на истината, непримирим враг на лъжата; да не се унижаваш при нес­полуки, да не се гордееш при сполуки; господар на езика, пазител на слуха; на осезанието и на другите чувства неумолим надзорник; да не се поддаваш на никоя страст, да не се омайваш от гъделичка-нията на страсти. С една дума, дано ми бъдеш не само образец и пример за добродетел и благочестие на твоите подвластни, но и на целия след тебе човешки род, добро и велико назидание, за извърш­ване на добри и велики дела.

За всичко това ще ти се даде неизказаното и вечно небесно царс­тво за неотнимаемо наследство, за трайно жилище и за надестествено и божествено веселие и непрекъснато наслаждение.