Кажи ми, че няма да ги убият!

Една сутрин сварих дъщеря ми да плаче в кухнята. Тя е на девет, във ваканция е и сутрин става преди мене. Беше слушала новините за последното потвърждаване на смъртните присъди на българските медицински сестри; без право на обжалване.

Тая история вече много дълго течеше, някакси бях загубила чувствителност към нея. До тази сутрин, когато стоях права в кухнята, детето плачеше разтреперано пред мен, стискаше ме за ръката и повтаряше – „Мамо, кажи ми, че няма да ги убият! Нали, нали няма?!”

Сякаш за първи път осъзнах за какво става въпрос. Преряза ме болка, каквато бях забравила да свързвам с този случай. И разбрах, че трябва да седна и да поговоря с детето, за да му вдъхна кураж ( и на себе си също)… Обясних й, че не, няма да ги убият. Че това е политическа игра, че работата трябва да стигне докрай с тези присъди, за да започнат да се пазарят двете държави, и че ако целта е била да се изпълнят присъдите, това отдавна щеше да е направено. Детето ми повярва. Аз си повярвах донякъде.

Мина много малко време и пак беше сутрин, когато дъщеря ми посрещна с новината, че сестрите са вече в България. Тя подскачаше радостно из къщи, а за мен всичко беше като гръм от ясно небе (или по-скоро като слънце през облачно), защото само предишната вечер бях дочула, че преговорите се затягат, и си бях помислила, че това няма да има край. Беше толкова … невъзможно – след всичките тези почти девет години болка, страхове, усилия, действия, приказки откъде ли не и пълна безпомощност – една сутрин най-неочаквано да разберем, че жените са в България! Беше така просто и радостно, както предполагам стават чудесата.

И ето, вече няколко дни, в които почти не чета какво се пише за това и почти не гледам телевизия, аз продължавам да се отнасям само към простия и радостен факт на спасението на българските жени и палестинския лекар. И да благодаря на Бога, че спаси тези хора от смърт или доживотна раздяла с близките им. И да се надявам, че ще се уталожат по-скоро високопарните безсмислени приказки, напъните да създадем от този случай нещо… и ние не знаем какво – но възможно най-голямо и значимо.

Цялата истерия в медиите… опитите да се направят големи исторически и политически анализи на българския обществен живот през личната история на тези жени, са неадекватни. Нещо повече – появиха се вече и негативни коментари. Хора, които започнаха да оглеждат тази история, сакаш я виждат за първи път, и да плетат подистории. Кому е нужно това?

Жените са спасени! Те няма да умрат разстреляни от либийскито правосъдие или да угаснат в някой от затворите на Джамахирията. Тези жени се върнаха при порасналите си деца, при възрастните си родители, които едвам ги дочакват, при къщите и улиците, които сигурно са сънували често през тези дълги години, при съседите и приятелите си, които може би ще преоткриват с изненада след толкова време. Непостижима за външните наблюдатели радост – подарения обратно живот – им се даде по Божия милост. Даде им се след тежък път на мъки и страдания, на безнадеждност и безсилие. И това е всичко, което можем и трябва да знаем в случая.

Но ето че ние се опитваме да знаем всичко. И затова оказва се нищо не можем да научим както трябва… Дори простичкия урок на съчувствието. Типично медийният или типично нашенски похват – като се вторачим в нещо, да започнем да го разравяме, изцеждаме, кривим, докато душа не му остане и престане да прилича на себе си, почти незабавно взе връх в обществената реакция. Еуфорията размести истинския фокус и се разрои във възклицания, обяснения, и приказки, приказки.. чак дотам как „Господ разбира български”. Дали пък това не е ключът към събитието?!

Къде да спрем? Да спрем някъде след облекченото въздъхване; някъде след неволните сълзи на умиление и отроненото „Слава Богу!”. Нека да спрем! Тази приказка не е с щастлив край. В нея останаха стотици либийски деца, които са неизлечимо болни. Остана болката на техните родители, ужасът и отчаянието на много хора. Все се опитвам да мисля, кой е виновен за това. И си казвам – хората, които са работели и работят в тези болници са виновни; тяхната безотговорност, немарливост, безразличие или просто страх… да се противопоставят на статуквото, на една система, която рискува живота на деца. И не само го рискува, а го отнема.

Но присъдата над българските медицински сестри не беше присъда над тази престъпна безотговорност. И тази присъда не беше справедлива, защото жените не носят вината, заради която се присъждат такива наказания. По-скоро може би имат онази вина, която носим всички, когато ставаме част от нещо недобро чрез своята пасивност или безразличие. Далеч не всички обаче понасяме каквато и да било отговорност за това.

И мислейки за края на тази история, все повече ми се струва че той е отворен за всички българи – за всички молитвеници и застъпници за сетрите, а сега критици и анализатори на медицинската и политическата страна на казуса. В този край има въпрос към нас – можем ли наистина да бъдем молитвеници. Да бъдем хора с чисти сърца и с любов, които да кажат „Господи помилуй!” от дъното на душата си и пак там да търсят отговори на всичките си въпроси. Можем ли да бъдем искрени хора, които истински да се помолят тези жени да се върнат към живота си, а болните деца и техните близки да намерят утеха и спасение .

Децата страдат несправедливо. Сестрите бяха осъдени на смърт несправедливо. Слава Богу, не се стигна до това едната трагедия да бъде потушавана с друга трагедия. Но трагедията остана.

Бог знае всички езици. И вижда страданието, дори когато не е облечено в думи.