След православният лагер „Богослужение и живот“

Първият в България православен лагер „Богослужение и живот” вече е реалност. След като толкова време, толкова хора работихме за идеята – той стана реалност. Бог благослови в това прекрасно място – Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий” да се осъществи това събитие. Надали ще има полза да се говори за трудностите, които бяха преодолени, защото аз поне, вече не ги помня. Всичко ми се струва да се е случило лесно и с времето си. Някога повече обръщах внимание на трудностите, повече ми тежаха, сега вече като че ли се научих да давам възможност на нещата просто да си се случат – ей така, както е волята Божия. Е, да не си помислите че съм се оставила, напротив, работя, струва ми се доста здраво. Просто знам, че когато нещо трябва да стане, то става. Така беше и с лагера.

Идеята възникна още, когато започнахме да правим първият лагер „Въведение в иконографията” през 2004 г. След това реално стана „гласна” идеята миналата година и от тогава започна реалната работа. И сега седим и си вадим изводите – какво повече е нужно? Има още МНОГО да се прави. Оказа се, че хората жадуват да им се разяснява ВСИКО в храма, в Църквата, за вярата. Но просто няма кой. И сега, макар и само за 10 дена, сякаш сме направили чудо, защото иначе щеше да е хич, просто да не се случи.

За съжаление, ние сме свикнали много хубавите неща просто да не се случват, дори не ги и планираме. Просто очакваме лошите. Поредните повишения на цените, поредните наводнения, дори със жертви. Свикнали сме да живеем в „интересните времена”. И разбира се – всяко чудо за три дена. Най-сетне сестрите ни се прибраха от Либия, ами чудесно – какво ще вечеряме? Известна личност, лице на кампания против шофирането след употреба на алкохол причинява катастрофа именно след употреба на алкохол – ами май войната по пътищата е просто статистика, аз съм безсмъртен и мен такива неща не могат да ми се случат. Сякаш за всяко нещо имаме готов отговор, а накрая се оказва, че за най-важните въпроси – В какво вярвам? Защо ходим на църква? – ами просто не знаем. Или пък просто някоя баба ни е дала най-практичният отговор – „за здраве”, а неща като спасение, вечен живот, живот след смъртта, дори не сме и чували. Живеем сякаш в свой паралелен свят, недосегаем от ДРУГИЯ. А не би трябвало да е така. Нужно е да ни пука повече, да не се оставяме да бъдем манипулирани от медии, държавни институции и предразсъдъци. Защото вече доста време тъпчем на едно място, и което е по-лошо свикнахме с това. Затова си пожелавам да станем по-организирани, да не се оставяме да ни залъгват с тридневни чудеса, а да търсим и да носим отговорност за собствените и действията на другите.

Предлагам на вашето внимание впечатлението на двама участници от този лагер:

Поля Томова е на 22 години от гр. Правец. Завършила е висшето си образование във Великотърновският университет. Сега тя работи във Велико Търново.

Удивително е как Господ така чудно сближава хората, които вярват и се уповават на Него! Той ни събра и съедини в едно цяло – Неговото Тяло!

Всички заедно вървим по един и същи път и преминаваме през едни и същи препятствия. И както една свещичка е немощна срещу силния вятър и бързо угасва пламъкът й, така и човек има нужда от свои братя, които да му помагат да поддържа огъня на вярата в сърцето си! Когато свещите са повече, вятърът не може да ги угаси! Така и ние, вярващите в Бога, трябва да си помагаме, защото сами не можем да се спасим! Нужни са ни ближни, с които да споделим вярата, любовта, чувствата, опита си.

Аз ги открих! Това беше и главната цел, за да се запиша на този лагер. Бог откликна на зова на сърцето ми и ме срещна с толкова прекрасни хора! В тях аз открих себе си! Вярвам, че това приятелство, основано на вярата и Христовата любов, ще продължи и във вечността!

Разбрах колко е сладък този живот, надалеч от крещящия консуматорски свят на материализъм! Живот на търсене и стремеж към Бога, на себеотрицание, на духовно извисяване, на взаимно разбирателство и уважение, на вяра и подкрепа!

Любимият ми момент беше, когато всички заедно се събирахме около масата и се изчаквахме, за да кажем заедно с едно сърце, молитвата “Отче Наш”! А после така доволно и благо да помълчим, поглеждайки се с любов! Именно в този момент най-силно бе усещането, че Христос е между нас! Тогава всички разбирахме “колко благ е Господ” (Пс.33:9)!

Владислав Трифонов е на 26 години от Плевен, също намерил реализация далеч от родният си град в София. Занимава се със софтуеър.

В моментът, в който се разделихме на гарата, попаднах в същата позната среда, която виждах всеки ден. Но сега някак си всичко беше по-различно, гледах на всичко по друг начин и най-важното – вътрешно нещо ми липсваше. Осъзнах, че това, което ми липсва е точно това, което преди малко беше свършило – десетте дена, които всички ние прекарахме заедно във всичко. Всички ние: Борис, Гергана, Диана, Малина, Маргарита, Мария, Мина, Поля, Преслава и аз. Във всичко: срещите с духовнници, присъствие и участие на службите, разходките, беседите, екскурзията, приготвяне на храната, работата в манастира. Дори и в мълчанието ние бяхме заедно. Наистина усетих какво е да си част от едно цяло, всеки различен и уникален и в същото време ние бяхме едно. Събираше ни нещо невидимо. Сигурен съм, че не беше случайна и проповедта на игумена на манастира о.Антим по Коритяни I (3:16,17) за това, че всеки един от нас е храм Божи и ние сме живите камъни, които участват в градежа на Църквата, и ако един или два камъка се махнат от всеки градеж, то той отслабва. Така разбрах, колко е важно и необходимо да сме заедно, защото в бушуващото море на живота, има само едно спасително убежище, на което всички пеят в прослава на Бог.