Как да преминем “минното поле”?

“Когато вляза в църква, се чувствам като в минно поле. Всеки ме гледа какво ще направя, къде ще стъпя, дали няма да наруша някое от определените правила, защото, когато престъпя някое от тях, мината избухва”. Тези думи не са израз на някаква параноя. Те присъстват в писмото на една жена до нейния духовник, който ги цитира, за да илюстрира духовната атмосфера на съвременния ни църковен живот.

Ако бъдем честни, няма как да не признаем, че всеки от нас поне веднъж е попадал на “мина”! В нашия непосредствен опит от пребиваването ни в църквата като че ли е станало “нормално” и “естествено” Църквата, Православието, църковният живот да се свързва единствено с правила, ограничения и забрани. Обикновено влизането в църквата – особено на младия човек – е съпроводено с възмутените погледи на ревностните блюстители на “реда” и с почти садистичната строгост на “учителите по благочестие”. От самото начало той попада в една шизофренна ситуация: слуша назидателни думи за “милосърдие”, “прошка” и “любов” (разбира се украсени със съответната сантиментална патетиака), докато в същото време върху него неусетно се стоварва непоносимото бреме на един нечовешки морализъм. Около него веднага се появяват “праведници”, които имат за единствена цел да създадат и подхранят чувството или по-точно комплекса за вина, който е най-добрата “храна” за страха, чувството за несигурност и отказа от свободата.

Така “неофитът” бързо намира своето място в “йерархията на благочестието”, която има за основна задача да разделя по морален признак. Едните са праведни във всичко – те имат “специална благодат” или пък “специален статут” на някак си по-особено благочестиви и ревностни християни. Другите са “неправедни” във всичко – или по-скоро недостойни във всичко – може би с изключение на случаите, когато изпълнят стриктно “възвишените” (което не означава църковните) изисквания на “достойните”. Така още с влизането си в Църквата, човекът се “приучава” да разграничава, а това означава да разделя по морален признак. Затова той винаги преживява Църквата като онази система от правила, норми, забрани и предписания, чието спазване може да му даде правото да бъде в числото на “праведниците”, “достойните”, “избраните”. Но за всички останали, които търсят милосърдието, прошката, радостта и любовта, Църквата си остава “минното поле”, място, в което на всяка крачка дебне подозрително-намръщеният поглед на безкомпромисния ревнител.

Христос обаче е основал Своята Църква не като “минно поле”, а като богочовешка общност на любовта, в която човекът получава всичко като дар. Неговата критика срещу фарисеите не е била само заради тяхното лицемерие, а показва, че дарът на новия живот не може да се ограничи в рамките на закона. Христос приема с любов митаря, блудницата, прокажените – хора, които са били презрени от последователите на тогавашния религиозен морал и обществени порядки; показва като пример милосърдния самарянин и любящия баща, който “отдалеч” видял завръщащия се блуден син. Но вместо да очакваме блудния син на нашето време и “отдалеч” да го приемем с прошка, милосърдие и любов (за да споделим с него радостта и дара на живота) ние гледаме на него с подозрение, недоверие и маниакална бдителност. Всъщност ние се вглеждаме в “далечината” и бдим да не би някой да наруши невъзмутимото бездушие на “нашата си” праведност и полагаме грижи да “минираме” подстъпите към нея. Тази бдителност грижливо замаскирва мините на законничеството и морализма и ражда страха да не би другия да пробие бронята на нарцистичната самовлюбеност, в която се корени всяка претенция за индивидуална праведност и благочестие. Това е бдителност, която се превръща в технология на страха и вината. А страхът и чувството за вина са основното вещество на експлозива, с който фарисейската бдителност и ревност се опитва да унищожи всеки опит на човека да заобича и да сподели радостта от дара на живота.

Някой ще попита: “Как да намерим безопасната пътека между мините?” Отговорът е много прост: в това минно поле няма безопасни пътеки. Единствената възможност е да се прекрати “войната” – война, водена с оръжията на намръщената безрадостна духовност. Прекратяването на тази война минава през победата над себе си, през победа над собствения индивидуализъм, през приемането на другия човек като дар, който Бог ни е дарувал, за да споделяме радостта от живота. Единствено тогава ние можем да приемем с прошка и любов завръщането на своя по-малък (блуден) брат и с радост да споделим трапезата на своя Небесен Отец!