Ако бях ангел

 

Цветелина е на 26 години, има висше образование. Занимава се с хотелиерство, интересува се от литература и шах.

Категория: Над 18 години.

 

Беше най-красивият ден от годината – Коледа. Нежни снежинки грациозно танцуваха из въздуха и бавно се приземяваха на земята. Усмихнати хора забързано пазаруваха, а малчугани със зачервени бузки с нестихващо вълнение очакваха идването на белобрадия дебеличък дядо.

В такава превъзбудена и предпразнична атмосфера, обзела селцето Чудово, имаше едно тъжно същество, което оплакваше съдбата си. То беше шоколадово мече, скрило се виновно зад един огромен лъскав бонбон в блестящата витрина на бакалийката на бай Добри. То се казваше Сладунко и щеше да е много щастливо, ако не се чувстваше пренебрегнато от всички.

Днес в бакалийката влезе дъщерята на бизнесмена Черньо Грозев – капризната госпожица Грозданка.

– Бай Добри, искам пет шоколадови яйца – каза глезеното момиче.

– За съжаление свършиха – отговори продавачът.

– Но как е възможно?

– Знаете как е по Коледа, госпожице. Всички купуват като за последно.

– Нееее. За мен трябва да намериш. Нали знаеш коя съм.

– Разбира се, госпожице Грозева, но наистина нямам никакви шоколадови яйца. Мога да Ви предложа от тези шоколадови мечета. Те са също много вкусни.

– Уф, добре, дай ми пет.

Бай Добри отиде до витрината и донесе петте мечета.

– Заповядайте, госпожице Грозева. Да Ви е сладко!

– Ама какво е това? Едното мече е счупено.

– Хм, я да видя. Да, сигурно е транспортен дефект. Ще Ви дам друго – бай Добри подхвърли Сладунко в един скъсан кашон при обелки от портокал и банани.

Сладунко започна да се чуди какво ли е това “транспортен дефект”. Първоначално реши, че е нещо, свързано със спорта, но пък това “тран” отпред го объркваше. После размисли, че спортът не може да бъде нещо лошо и започна да анализира “дефект”. Тук не се сети за нищо, освен за “ефект”, но тъй като и тази дума не знаеше какво означава, се отчая напълно и се отказа да размишлява. Каквото и да беше, сигурно беше нещо лошо, щом не искаха да го купят. В този момент бай Добри го извади от кашона и го постави на витрината. По този начин се почувства малко по-добре, но все пак не го напускаше мисълта, че е нежелан и ненужен.

Изведнъж Сладунко чу приятен глас:

– Не се отчайвай, хлапе! – каза лъскавият бонбон. Трябва да си благодарен, че не те взе онова лошо и високомерно момиче. Тя нямаше да оцени перфектния ти вкус. Ти си много по-ценен от другите екземпляри от твоя вид, защото имаш душа. Дано да те купи някой, който истински ще ти се зарадва.

– Много благодаря, господин Бонбон! Все пак ми е мъчно. Защо тя не ме хареса? Ти зваеш ли какво ми има?

– Сигурно някой глупав шофьор те е посмачкал малко отзад, но това не е важно.
– Как да не е? Ами ако никой никога не ме поиска и аз си остана тук до края на живота?

– Личи си, че нищо не знаеш за живота навън. Съществуват и добри хора, за които външния вид няма значение. Твоят шоколад всъщност е с много по-нежен и млечен вкус от другите ти шоколадови колеги, но това ще го узнае само щастливецът, който те опита.

– Дано да има такъв.

– Разбира се, че ще има. А сега се захващай за работа, застани грациозно до мен и се усмихни. От самосъжаление полза няма, трябва да вземеш нещата в свои ръце.

***

Докато Сладунко се вслушваше в съвета на господин Бонбон, в другия край на село Чудово, в една схлупена къщурка друго същество тъжно оплакваше съдбата си. Това беше Хриси, болно осемгодишно момиченце с много мъка в очите.

– Дядо Боже, моля те кажи на мама да не ми се сърди, че отново съм болна! Толкова искам да я зарадвам с нещо. Днес е Коледа, а аз отново ще я притеснявам и сигурно пак ще плаче. Направи така, че да оздравея поне за малко и да подскоча няколко пъти, за да я развеселя. Краченца мои, моля ви слушайте ме, когато мама дойде и не ме предавайте. Не се увивайте като кашкавалчета, а ме изправете гордо.

***

Точно в този момент майчицата на Хриси приключи работа в шивашкия цех. Тя и още няколко нейни колежки отидоха в офиса на генералния директор, за да разберат дали ще получат поне част от заплатите, които не са взимали от три месеца.

– Фирмата няма пари. Надявам се, че ще ме разберете – каза шефът.

– Но днес е Коледа. С какво ще купим подаръци на децата си? – провикнаха се няколко работнички.

– Не мога да Ви помогна. Съжалявам.

– Дайте пари поне на Божидара, нейното дете има атрофия на мускулите – помоли се една от шивачките.

– Не, не искам милостиня. Ако няма заплати за вас, и аз не искам – каза гордо майката на Хриси.

Жените примирено сведоха глави и си тръгнаха. Всяка една от тях започна да се чуди какво ще сложи тази вечер на трапезата.

Божидара бавно излезе от фабриката и тихо заплака. Искаше да зарадва малкото си момиченце, а не знаеше как. Имаше два лева в джоба и нямаше представа кога ще получи други. Реши да отиде в бакалийката на бай Добри и да го помоли за сетен път да вземе нещо и да плати след няколко дни.

– Здравей, Божидара! Как е Хриси? – поздрави я бай Добри.

– Здравей, бай Добри! – тъжно отговори Божидара и очите й се напълниха със сълзи.

– Хайде, хайде, не плачи! Господ си знае работата и твоята Хриси много скоро ще оздравее.

– Не знам, бай Добри! Струва ми се, че Господ ни е забравил.

– Не, не говори така. Той помага на всички, ще помогне и на вас. Бъди убедена в това. Трябва да вярваш и да си силна, за да вдъхваш вяра и на детето. То има нужда от теб и от твоята подкрепа.

– Правя каквото мога, но честно казано съм на края на силите си. От фабриката забавят заплатите ни и…

– Не плачи! Аз искам да направя подарък на Хриси за Коледа. Избери си каквото поискаш от магазина и ще е нейно.

– Не, не мога да приема, бай Добри.

– Разбира се, че ще приемеш, защото днес Хриси има два празника – Коледа и имен ден. Аз искам да й направя подарък. Какво си избираш? Повечето хубави играчки вече са изкупени, но тази кукла например е много хубава.

– Да, но наистина не мога да приема такъв голям подарък. Аз си харесах едно шоколадово мече на витрината. Бих искала да взема него и да ти го платя след няколко дни.

– Разбира се, вземи го, но настоявам да е подарък.

– Много благодаря, бай Добри.

Божидара с усмивка излезе от бакалията и забърза към дома си, за да зарадва Хриси. Когато вкара ключа, момиченцето я чу и още веднъж cе помоли на Господ за чудо.

– Здравей, Хриси, мое малко момиченце! Виж какво ти нося.

– Уау, шоколадово мече! Много ти благодаря, мамо! Обичам те!

– Аз също те обичам, моя малка принцеске! Винаги ще те обичам и винаги ще съм до теб! – Божидара тихо заплака и прегърна детето си с цялата майчина обич и нежност, която таеше в себе си.

– Не плачи, мамо, днес съм по-добре. Виж!

В този момент Хриси се отдръпна от прегръдката на Божидара и застана права на слабичките си краченца. После направи една стъпка напред, след това още една, олюля се и майка й веднага я подкрепи.

– Браво, момичето ми! Браво, много скоро ще можеш и да бягаш и да си играеш с другите деца на криеница.

– Наистина ли, мамо?

– Разбира се, трябва само да го поискаш достатъчно силно и да повярваш, че може да се случи! Хайде сега, изяш си шоколадовото мече.

– Не, не искам да го изяждам, то ще бъде моят най-добър приятел, защото ми е подарък от теб за Коледа. Ще си говоря с него, когато те няма до мен и много ще го обичам!

В този момент от очичките на Сладунко се търкулна една шоколадова сълзичка. Той беше най-щастливото шоколадово мече, защото си намери приятел за цял живот и зарадва едно болно момиченце. Този ден беше най-щастливият в живота му.

Божидара погледна през прозореца. Стори й се, че видя как един ангел гледа към нея и се усмихва. Помисли си, че полудява и се приближи до стъклото. Навън вече беше съвсем пусто. Снежинките продължаваха бавно да се сипят и правеха Коледата още по-красива. Село Чудово беше изпълнено с обич и надежда.