Ако бях ангел
Константин Георгиев е от град Севлиево. Ученик е в VIII клас на Националната Априловска гимназия, гр. Габрово.
Категория: До 18 години.
Мрачният град долу се отразяваше в сините ми очи, знаех това. Грижите на хората под мен докосваха нежната повърхност на душата ми, напираща да излезе из искрящите ми очи. Плеснах отново с крилете от бели пера и се завъртях небрежно във въздуха. Не бях свикнал още. Нито с летенето, нито с който и да е бил друг елемент от новото, от ангелското ми всекидневие. Още не си бях отговорил на много въпроси, например: “Виждат ли ме хората долу?” Точно сега обаче и не бях готов да търся отговорите, сега просто се наслаждавах на спокойния момент, разтегнал се из времето и увиснал тихо във въздуха.
Усетих ненадейна умора в раменете си – дълго бях летял, крилете си искаха почивката. Огледах земята под себе си и започнах да се спускам, изписвайки дълга спирала в пространството. Най-сетне стъпих с босите си крака върху голите камъни, издигащи се просто ей-така от земята. Изглеждаха като част от стара стена. Времето явно си бе казало думата, защото малки камъчета и песъчинки се отронваха и политаха надолу към асфалта дори и при най-малкото движение на пръстите ми.
Що за странна хрумка – кой би построил стена насред града? Защо? Отправих поглед нагоре, към небето, от което току-що бях слязъл. Но отговорът не падна върху лицето ми. Просто няколко лъча светлина ме погалиха и се скриха зад облак. Погледнах пак напред, завъртях очите си и спрях погледа си на един прозорец. Празен и тъмен, с оставена да изстива на перваза димяща чаша кафе, чийто аромат се издигаше на кълбета сивкаво-бял дим и разбуждаше лека-полека всичко наоколо. И там нямаше отговор.
Пак преместих поглед, този път го приковах в близката врата. Голяма, черна и дървена, с вестник върху изтривалката отпред. А върху първата страница – мрачни заглавия. Вратата се отвори и до вестника застанаха чифт домашни пантофки в тъмнозелен цвят. Мъжка ръка сграбчи вестника, затръшна ядно вратата и изчезна.
Тя се стопи, но върху вратата попаднаха няколко слънчеви лъча, вятърът бе издухал облака надалече. Вдигнах главата си нагоре и вперих жаден поглед в светлото слънце. То беше красиво.
Пляснах с отпочинали криле и едва ли не уплашено се издигнах нагоре. Бях объркан. От хората – как могат да започват ведрото утро с разсънването от горчивия вкус на кафето, със сивата действителност, описана като извънреден случай? И как могат да разделят със стена себе си от останалите себеподобни? Само за да си създадат още причини за тревоги и злокобни заглавия. Нима си въобразяват, че могат да разделят небето?
И като си помисля, че бях един от тях.
Добре, че вече съм ангел – сега аз правя новините добри. Няма стени, няма и плашещи вестници. А кафето е чай. Добре, че съм ангел.