Нова книга на издателство „Омофор“

През последните десетилетия интересът към богословието и духовното наследство на преп. Максим Изповедник нарастват както сред православните духовници и богослови, така и сред византолозите и специалистите по средновековна философия и култура. Този нарастващ интерес се наблюдава както в православните среди, така и в интелектуалните кръгове, свързани със западното богословие и християнска духовност, защото личността на св. Максим Изповедник и неговата дълбока философска и богословска мисъл имат важно и изключително динамично място на свързващ мост между православния Изток и католическия Запад.

Инициативата на издателство “Омофор” да предложи на българския читател в превод и ново издание научния труд на С. Епифанович “Св. Максим Изповедник и византийското богословие” се вписва органично в този нарастващ интерес сред православните вярващи и духовници, богослови, историци и медиевисти, за едно по-задълбочено и духовно проникновено запознаване с духовното творчество и богословското наследство на този знаменит църковен учител.

Учението и делото на великия подвижник за Христовата истина и защитник на чистотата на православната вяра преподобни Максим Изповедник (ок. 580-662 г. сл. Хр.) са изключително важни за Църквата и дълбоко почитани в Православната традиция. Светият отец е един от най-големите и авторитетни църковни учители и духовни наставници на Православието, проявил се в своите подвижнически трудове като смел и непоколебим защитник на чистотата на вярата в нашия Спасител и Господ Иисус Христос. Той увенчал и запечатал верността си към Христа с мъченическия подвиг на изповедничеството и с това се превърнал за Православната църква в ненадминат пример на лично свидетелство за истината на вярата и съборното учение на Едната Свята и Апостолска Вселенска Църква (1).

Дълбоко ерудиран и високо образован, проникнат от духа на светоотеческото богословие, познаващ отлично, както философското наследство на античната мисъл, така и богатото съдържание на Христовото учение и духовното наследство на Църковното предание, св. Максим се проявил, в едно смутно за Църквата време на заблуди и богословски спорове, като плодовит християнски мислител и авторитетен учител на истините на вярата (2).

В историята на Църквата от епохата на Вселенските събори и развитието на православното догматическо учение по време на христологическите спорове през VІІ в. преп. Максим Изповедник се откроява като най-авторитетния богослов и учител на Църквата, който се изправя смело срещу еретическите заблуди на императорите на Византия и лъжеученията на моноенергизма и монотелитството. Тези нови христологически ереси поставят сериозни изпитания и предизвикателства пред Православното богословие и се отклоняват от истините на утвърденото от Църквата халкeдонско догматическо вероучение, а чрез държавната и политическа намеса на императорския двор сериозно засегнали единството на Вселенската църква и смутили дълбоко живота на християнския Изток (3).

Богословската полемика на св. Максим Изповедник срещу монотелизма

Активната богословска и учителска дейност на преп. Максим Изповедник се разгръщат и протичат на фона на нестихващите христологически спорове на Изток. Те се преплитат и усложняват с допълнителните и трудноразрешими религиозно-философски проблеми на оригенизма, които вълнуват Църквата още от VІ в. – времето на император Юстиниан Велики (527-565 г.) и Петия Вселенски събор (553 г.). По-непосредствено делото и подвига на св. Максим се определят от необходимостта да се даде богословски отпор и твърда аргументация, от страна на църковното учение, на модифициралите се и възникнали, във връзка с монофизитството, нови еретически учения на моноенергизма и монотелитството, изповядващи “едно природно действие” и “една природна воля” у Богочовека Иисус Христос вместо “две естествени действия” и “две воли”, съответстващи на Божественото и човешкото естество на Спасителя като въплътил се Син Божий (4).

Според гръцките жития на светия отец и историческите свидетелства, с които разполагаме, с възкачването на император Ираклий на престола, през 610 г., заради своята добра философска начетеност, безупречна богословска подготовка и безспорна ерудиция, младият Максим бил поканен в императорската канцелария за първи държавен секретар (протосекретис) и съветник. След няколко години, обаче, през 614 г. при появата на новото еретическо учение като държавно узаконена идеология и приета от клира доктрина в областта на църковното вероизповедание, св. Максим се оттеглил от държавното служение и се усамотил в манастир близо до градчето Хрисополис в околностите на Константинопол.

Ереста на моноенергизма, преминала по-късно в монотелитство, се появила по време на управлението на император Ираклий (610-641г.) и е пряко свързана с неговата политика на компромиси в търсенето на обединение с монофизитите на Изток. Външната заплаха за държавата от персите кара императора да търси вътрешен съюзник в лицето на отделилите се от Църквата монофизити като предлага обща обединителна формула за изповядване на вярата, която да сближи различията и в която и православните диофизити да запазят своето халкидонско вероизповедание и монофизитите да признаят в изповядването на “една енергия” или “едно действие” в Богочовека Иисус Христос своето монофизитство. За целите на тази политика било съставено, с помоща на тогавашния константинополски патриарх Сергий, “догматическо определение” в този дух, узаконено от императора, което той изисквал да бъде възприето като изложение и изповедание на вярата от Църквата. Това била политическа платформа с компромисни доктринални формулировки, които се отклонявали от православното догматическо предание и христологическото вероучение на Църквата, утвърдено на нейните Вселенски събори. Православното учение, изразено в халкидонското изповедание на вярата било потвърдено от Църквата по време на Петия вселенски събор. Вярата в Господ Иисус Христос като въплътил се Син Божий – Истински Бог и Истински човек, в Когото Божественото и човешкото естество са ипостасно съединени “неслято, неизменно, неразделно и неразлъчно”, била поставена на сериозно изпитание и намерила в лицето на преп. Максим Изповедник своя най-силен защитник.

Както свидетелства самият свети отец, в своето съчинение “Диспут с Пир”, по това време в столицата и сред йерархията на Константинополската църква цари пълно объркване и неяснота по въпросите на вярата и учението за “волята” и “естествата” в Христа и дори самите патриарси заради това често променяли своето становище и изменяли на църковното учение под натиска на императора (5). Но според св. Максим императорите не могат да издават едикти и да законодателстват в сферата на църковните догмати, както в държавната политическа област, защото това е в компетенциите и правомощията само на Вселенски събор. Императорът може по своя инициатива да покани Църквата да свика събор по въпросите на вярата и като външен “надзорник” и страж да охранява авторитета на Събора, който свободно законодателства в областта на истините на вярата, извличайки и формулирайки учението на Вселенската църква от Свещеното Предание в съгласие с Духа на истината и определенията на предходните Вселенски събори. Придържайки се към тази църковна позиция св. Максим изразява и формулира важни догматически и еклезиологически принципи и критерии за това кой и как може да даде авторитетно изложение (“Ектесис”) на Православната вяра и кога Църквата в съгласие със своето Вселенско предание може да приеме като свое това вероучително изложение. Той отрича правото на императора да налага свой “Ектесис” на вярата, какъвто бил случая с новата ерес, като задължително вероизповедание за Църквата без това изложение да е прието от нея на Вселенски събор.

В хода на тази борба преподобни Максим отстоявал твърдо, богословски прецизирал и разработил с по-голяма яснота и пълнота християнската догматическа вероизповед на Църквата за двете воли, съответстващи на двете природи – Божествена и човешка, съединени в Личността на Богочовека Иисус Христос. Той разкрил и доказал (“Диспут с Пир”), че волята като естествено-присъщо действие и свойство следва да се отнася не към Личността на въплътилия се Син Божий, а към ипостасно съединените “неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно” в Него две природи. Халкидонската формула за начина на съединението на двете естества в Личността на Иисус Христос следва да се прилага и за двете Негови естествени действия и воли, които запазват своето онтологическо различие и не се смесват, не преминават една в друга и не се изменят по своята същност. Така големият богослов и църковен учител станал изразител на догматическата истина на Вселенската църква, на нейното съборно съзнание и на чистотата на православното вероучение срещу монотелитската христологическа ерес.

Св. Максим Изповедник се проявил като водещ църковен авторитет и богослов през периода между Петия (553 г.) и Шестия (680-681 г.) вселенски събори и се превърнал в ключова фигура на православното църковно богословие в борбата и догматическите спорове срещу христологичните ереси от това време. Неговото учение по въпросите срещу монотелитството и борбата за утвърждаване на чистотата на халкидонското вероопределение се приема като израз на съборното учение на Църквата и е важен етап от развитието на православната църковна христология.

Учител на Църквата и духовен наставник на монашеския живот

Ролята и заслугите на св. Максим, обаче, не се изчерпват само в сферата на догматическото богословие и успешната полемика срещу монотелитството, макар това безспорно да е най-големият му принос в историята на Вселенската църква и традицията на Православието. Той се придържа точно към православното предание и разработва в систематичен вид и други важни богословски въпроси в области като нравственото, аскетическото и мистическото богословие на Източната църква.

Безспорни са заслугите на преп. Максим Изповедник за успешното формулиране и прецизиране на основопалагащи постулати на християнското философско-метафизично учение в областта на онтологията и космологията, освобождаващи го от заблудите, грешките и крайностите на оригенизма, който бил отхвърлен от Църквата на Петия вселенски събор през 553 г. (6). Големите способности на св. Максим в областта на философията и метафизиката проличават при неговата обработка и коментар на Ареопагитския корпус, корекцията на наследството на оригенизма в богословието на източната патристика и в творческия синтез на апофатичното и мистичното богословие. Духовният път на богопознанието и мистичното единение с Бога, чиито степени и форми формулирал в богословската си система св. Максим Изповедник остава ценно достижение за православното предание и исихастката духовност на византийската традиция (7).

Светият отец заема централно място в процеса на прецизиране и балансиране на богословските насоки в областта на аскетизма и монашеската духовност. Той има ключова роля, важни заслуги и определящо значение за ясното формулиране на много аспекти от областта на аскетическото учение на Изтока и мистическото богословие на Църквата като ги освобождава от някои крайности и извънцърковни тенденции (8).

И тук той се проявява като добър систематик и успява да създаде дълбок и широкообхватен синтез на основните направления и школи в християнската духовност и да положи основите на византийската традиция на исихазма.

Големите богословски познания в областта на доктриналните – нравоучителни и догматически, въпроси на вярата позволяват на преп. Максим Изповедник да постави учението за християнските добродетели и подвижничеството, за духовно-аскетическия живот и усъвършенстването, за богопознанието, духовното съзерцание и мистичното единение с Бога върху правилна, ясна и здрава християнска основа. Той събира и преподава в своите богословски творения богатия и богоозарен духовен опит на отците и подвижниците на пустинята като го систематизира и подрежда богословски във връзка с учението на Църквата за Бога и Домостроителството на Сина Божий. Етическите и аскетическите възгледи в богословието на преп. Максим Изповедник са неразривно свързани с неговата православна христология и църковното учение за Божието домостроителство за спасението на човешкия род. Домостроителството и христологията в учението на св. Максим са твърдата и неизменна основа на етиката и аскетиката в неговата широкоразгърната и обхватна богословска система.

В областта на етическото и аскетическото учение на Църквата св. Максим се движи в духовната традиция, завещана от източните отци и подвижници, като се опира на постигнатото от св. Макарий Египетски и някои насоки, очертани от аскетическото учение на Евагрий Понтийски. Усвоявайки някои важни и определящи за християнската аскетика на Изтока антропологично-аскетически постановки за “чистотата на ума”, “борбата с греховните помисли”, “непрестанната молитва на ума” и особено системата на Евагрий Понтийски при класификацията на добродетелите и страстите (злите помисли) св. Максим освобождава това направление в духовността и монашеското богословие от едностранчивите и крайни спиритуалистични, интелектуалистични и оригенистични уклони. По този начин учението на светия отец за духовния живот и християнското подвижничество се възприема и определя от редица изследователи на православната традиция и духовност като балансиран и коригиращ крайностите и неточностите синтез между гностико-интелектуалистичното течение в монашеската школа, представено в учението на Евагрий Понтийски, и мистическото направление в духовния живот застъпвано от св. Макарий Египетски (9).

В своите богословски и аскетически възгледи св. Максим продължава развитието и на някои основополагащи за богословието на Божия образ у човека и духовността на християнския Изток постановки, водещи началото си още от традицията на Александрийската школа и творчеството на св. Григорий Нисийски (335-394 г. сл. Хр.), преминали и възприети в духа на мистическото богословие на Ареопагитския корпус в Църковното учение. Това са преди всичко някои възгледи за девството и целомъдрието, за духовното възхождане на човека към Бога, за съзерцанието и богомислието, за мистичния ерос, мистичното единение с Бога и теосиса – обожението на човека в благодатта (10).

Сам приел монашество и подвизаващ се в иночески образ св. Максим става един от най-авторитетните духовни учители на Църквата и един от най-важните представители на монашеското богословие на православния Изток.

Своите възгледи за християнското подвижничество преп. Максим Изповедник излага в богословски съчинения, послания, трактати, слова и поучения, сред които най-важни и значими за църковно-аскетическото учение са “Слово за подвижническия живот”, “Глави за Любовта”, “Тълкувание на Господнята молитва“, “Различни богословси и домостроителни глави”, “Глави за добродетелта и порока”, “Въпроси и отговори до Таласий” и други. Наред с тези специално богословско-етически съчинения и в други свои богословски трудове св. Максим разкрива своите етически възгледи, които, както е характерно за този етап от развитието на систематическото богословие на Църквата, присъстват в неразривна връзка с догматическите теми и въпроси без да бъдат отделяни и обособявани от тях.

Такива съчинения са например „Мистагогия”, разкриващо мистическото учение на светия отец за духовно-литургийния живот на Църквата, основан върху евхаристийното тайнство и пътя на духовното възхождане към Бога. В това знаменито и авторитетно съчинение в богословско единство се съдържат важни елементи от теологическото, гносеологическото, мистическото и литургическото богословие на Църквата. Тук откриваме редица важни аспекти от църковното учение за тайнствата, благодатно-сакраменталния живот на Църквата и пътя на човешкото духовно преобразяване, възхождане към Бога, мистично единение с Него в благодатта и постигането на крайната цел на човешкото съществуване – теосиса, като вечно общение на човека с Бога и пребъдване в Божията любов.

Свети Максим Изповедник и византийското богословие

Богословието на преп. Максим Изповедник е благодатен синтез на най-главните направления в християнското учение на източните отци на Църквата от времето на христологическите спорове и представлява една от най-важните основи на византийското богословие. Това богословие интегрира в единна и цялостна стройна система по-важните традиции в учението на гръцките отци и съчетава в единство различните направления на богословската мисъл, разкриващи истините на Преданието на Църквата. Според редица православни и западни богослови, историци и изследователи като С. Епифанович, прот. Георгий Флоровски, прот. Йоан Майендорф, а у нас проф. Илия Цоневски (11), проф. Антоний Хубанчев (12) и проф. Георги Каприев (13), личността и творческата активност на св. Максим илюстрират най-точно епохата на формирането на Византийското богословие и могат да се разглеждат като негов автентичен израз и начална основа.

Тази постановка е разкрита по един изключително убедителен и системно аргументиран начин в богословско-патристичното изследване на С. Епифанович “Св. Максим Изповедник и византийското богословие”, което ни представя достиженията на руската богословска наука от началото на ХХ век и времето преди болшевишката революция. Тази теза остава водеща в съвременното православно богословие и се доразвива в по-късните съчинения на автори като прот. Георгий Флоровски (14), прот. Йоан Майендорф, Владимир Лоски, Павел Евдокимов, Димитру Станилое, Панайотис Нелас, Панайотис Христу, митр. Йоан Зизиулас и е застъпена и систематично разработена в техните основни трудове, които се движат в направлението на т.нар. “неопатристически синтез”.

Според това изследователско виждане, утвърдено след С. Епифанович богословският синтез на преп. Максим Изповедник от времето на христологическите спорове през VІ-VІІ в., се възприема от историци, византолози, медиевисти и богослови като класически духовно-интелектуален плод на византийската християнска култура и Православната църковна доктрина от времето на оформящия се византийски период. В този етап от развитието на богословието на Източната църква след V Вселенски събор, древните школи и направления в църковната наука постепенно се съгласуват в единна и стройна догматическа система, а центърът на този богословски синтез на традициите се премества постепенно от древните средища на християнската наука в столичния за Източната империя град Константинопол. За кристализирането на тези процеси играят важна роля различни политически – военни и административни, културни – езикови и духовни, религиозни, църковно-богословски и други фактори. А фигурата на св. Максим Изповедник се вписва ярко в духовно-интелектуалната среда и църковно-богословските измерения на очертания културен прелом в Империята от началото на VІІ в., който бележи все по-отчетливо и релефно оформянето на новия чисто византийски тип християнска духовност и култура на Източната църква.

Ако Юстиниан Велики все още балансира умело между западното и източното начало, между латинското и гръцкото в рамките на един нов християнско-римски културно-универсалистичен синтез, то при Ираклиевото управление и след това по време на наследниците от неговата династия, Източната римска империя окончателно придобива своя гръко-византийски и източно-християнски характер (15).

Личността на св. Максим Изповедник и неговата богословска система фокусират в себе си оформянето на този “византийски” християнски интелектуален стил на мислене, структурирането на догматическата доктрина на Църквата в хода на христологическите спорове от времето на V-я и VІ-я Вселенски събори и синтезирането на богатите духовни традиции на източното християнство (16).

1. Житие на преподобния наш отец Максим Изповедник. – в: Св. Максим Изповедник. Творения. Св.Гора, Атон, 2002, с.с.7- 49.
2. Срв. Сидоров.
3. Срв. Прот. Йоанн Мейендорф. Единство империи и разделения христиан. – в: История Церкви и восточно-христианская мистика.М.,2003,с.с.243-270.
4. Прот. Йоанн Мейендорф. Введение в святоотеческое богословие. Ч.ІІІ. Гл. 5. Продолжение христологических споров. Преп. Максим Исповедник. Минск, 2007, с.310-327.
5. Св. Максим Изповедник. Диспут с Пир.(Прев. Яна Букова), С., 2002.
6. Cf. J. Meyendorff. Imperial Unity and Christian Divisions. SVSP, New York,1989; Прот. Йоанн Мейендорф. Единство империи и разделения христиан. – в: История Церкви и восточно-христианская мистика. М., 2003, с.157-186.
7. Срв. Владимир Лоски. Боговидение. М., 2003, с.408-423.
8. Йоан Майендорф. Византийско богословие. С., 1995, с.88-104.
9. Прот. Йоанн Мейендорф. Св. Григорий Палама и православная мистика – в: История Церкви и восточно-христианская мистика.М., 2003, с. 280-296.
10. Димитър Киров. Трите аспекта на етиката.Ч.І. Антропология. Пловдив,1996, с.65-70.
11. Ил. Цоневски. Патрология. С., 1986.
12. А. Хубанчев. Преп. Максим Изповедник. – в: Философски идеи в Православния Изток. С., 1993.
13. Г. Каприев. Византийска философия.С., 2002.
14. Г.Флоровский. Византийские Отцы V-VІІІв. Париж, 1933.
15. Пол Льомерл. История на Византия. С., 2002, с. 64-73.
16. Срв. Георги Каприев. Византийска философия. С., 2002.