„Неделя Православна“ или „Всяка неделя“

…Къщата на баба ми изглеждаше страшно голяма и непристъпна като крепост. Градината пред нея също беше огромна и яхнал крива пръчка от ябълков ствол аз се задъхвах да “яздя” през нея – По луничавото ми лице течеше пот, моряшката блуза, с която мама ме обличаше залепваше на гърба ми. Мокра тя миришеше на лято, ябълки, люцерна, слънце и на онази детска свобода, която струи само от небето и която я губим щом влезем с гергините в затворения свят на първия учебен ден. Но този ден все още е далеч, аз препусках през окосената ливада на дядовата бахча. Жаден съм. Едрият чичо, който коси зад гърба ми вади изпотена кофа с вода от бунара и ми дава да се наситя. Зъбите ми тръпнат от студа на кладенчовата вода. И в кофата до моето лице аз виждам още един силует. Уж ми е познат, а не мога да се сетя името му. Пак пия. Пак виждам онзи образ. Питам едрия чичо кое е онова лице, с което заедно пием водата на дядовото лято. Той се смее и ме гали по ожарения от слънцето перчем. Вдига ме на ръце и ме накланя към окото на бунара. Пита ме дали и там го виждам. Долу е сребърно и живо. Притварям очи и нагласям образ в детската си главица. Ами… да… Да, казвам и лицето ми е толкова познато, ама името му не се сещам. Когато си жаден за нещо и се наситиш с радост и благост, ти виждаш лицето на Дедо Боже. Така ми казва оня чичо, който тогава трябва да е бил много як, много потен, много косач и много близък мой приятел. Неговата фланела е вълнена, бозава или кафява на цвят и мирише на онова същото сладостно и благородно лято, през което аз препускам яхнал клон като кон. По-късно ще разбера и името на този човек, ще разбера и цвета на фланелата му. И още ще разбера, че аз съм далтонист, а той ще си отиде на небето между две коситби и едно колене на шопар. По късно ще чуя, че хората казват Дядо Боже, но неговото Дедо Боже, ще остане под моряшката ми блуза завинаги. И във късите вечери на онова незабравимо лято, ще коленича пред металната спалня на баба ми и дедо ми и ще гледам един портрет над постелята им. На този портрет е точно Дедо Боже, с жълт кръг около добре сресаната коса и с много замислен поглед. Аз ще съм скръстил ръце и ще повтарям с широко отворени очи нещо между молитва и заклинание. В тези детски думички ще има и молба и плач и умора и упование. Зов за помощ също ще има. И Дедо Боже помогна. Баща ми се върна от едно далечно място, изпохапан от комари, нервен, заекващ и вечно безработен. Затова мама си пък намери работа, а баба получи “удар”. Но затова пък моя си дедо не преставаше да пие тежко и да пуши дълго. Оная снимка със строгия човек над леглото… Точно така, него виждах в кофата с вода, в бунара, на крачка от слънцето. В някои от сънищата си. Защото колко ли има да сънува един пикльо на шест години. Но явно е имало… Имало е и защо да се моли пред Божигробската снимка. Цялата в едно царствено синьо и в “златна” рамка от варакосана ламарина.

Всичко това си го спомням години по късно, когато едно момче, ще падне от грубия си велосипед в една столична градинка, ще си разкървави коляното, ще се разплаче, а аз ще го галя по изгорелия от слънцето перчем и ще му говоря думичките на едно стихотворение, което съм написал. Там съм римувал Боже с може, защото стихотворението е за деца и защото тъпите рими по-лесно се запомнят. И детето значи запомнило тези думички и идва да ме пита с едно превързано коляно. Пита ме откъде знам, че Дядо Боже е със руси коси и сини очи. Нали не съм го виждал. Не знам. Не знам, точно така ще му отговоря и ще си спомня, че съм виждал Дедо Боже. После с момчето ще станем приятели, а то ще ми каже на ухо, че и той е виждал Дядо Боже в измитите летни прозорци на стаята си, в синия сняг над пързалката, в тебиширените облаци по черната училищна дъска. А стига бе, ще му река, кога го виждаш? Винаги когато трябва да да ми се помогне го виждам. И когато съм жаден и трябва да се наситя. И когато съм изпълнен с мечтания. И когато ми е тъжно за татко, който печели пари в далечна и корокодилна Африка. И когато мама се връща с деловодителя в къщи. И въобще когато не ми стигат стотинките за кино… Да, тогава имаше и кино и децата виждаха Дедо Боже все още… Тогава му обясних на детето Борис, че той може в училище да казва дядо Мраз, но когато мисли и вижда Бог, то той е Дедо Боже. Защо, попита ме детето Борис. Не знам, но така не ти ли е по близък някак си? Да, ама нали в училище ни учат да казваме дядо и въобще ни забраняват да мислим за Бог. Да бе, той е опиум за народа… А сега карай велосипеда си “Балкан” му казвам и паля цигара. Тогава цигарите още не убиваха така бързо както сега, когато карам колата си, а детето Борис има син, също дете със син велосипед “Бианки” и майка католичка. Аз гледам през омацаното стъкло на вехтия си автомобил и се взирам в небето, което въпреки сивотата на есента си остава моето небе. Онова от моето детство. Аз все още вярвам, именно в това небе си заминаха всички любими ми същества, които понавах. Чичо косач, баба и дедо. Майка ми… Е, стига толкова. Не може човек пък да обича всичко наоколо. На небето си отиде и едно куче, но според официалната работа, кучетата не отивали на небето. Луда работа. Ама нали е официална. Макар че аз обичах това куче. И то знаеше това. Междувременно прочетох и няколко книги, написах няколко, но не съм щастлив. Щастлив съм когато видя онзи образ, който го имаше над спалнята в дядобабината ни къща. После комунистите я откраднаха. Събориха я. И сигурно са счупили стъклото над Дедо Боже… Боже, какви вандали! Боже… В една от книгите прочетох следното:

"НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ОПИШЕ СЛОВОТО НА ОТЦА, НО КОГАТО ТОЙ СЕ ВЪПЛАТИ В ПЛЪТ, БОГОРОДИЦЕ, ТОЙ БЛАГОВОЛИ ДА БЪДЕ ОПИСАН И ВЪЗСТАНОВИ ПАДНАЛИЯ ОБРАЗ В ПРЕДИШНОТО МУ СЪСТОЯНИЕ, КАТО ГО СЪЕДИНИ С БОЖЕСТВЕНАТА КРАСОТА. НИЕ ИЗПОВЯДАМЕ И ПРОВЪЗГЛАСЯВАМЕ НАШЕТО СПАСЕНИЕ В СЛОВО И ОБРАЗИ".

Който го е написал, си е разбирал от акъла. Заглавието на посочения текст е: "Кондак на празника Неделя Православна". На мен собствено никой не ми е казвал, че аз съм точно православен. Но аз знаех, че съм точно православен. Усещах го. Разбирах го, защото никога, когато бродех като изоглавен по софийските улици като пощурял пубертет, аз не влизах да гледам иконите и олтара и да слушам песнопение в друг храм. А само в православните ни черкви. Според мен така се усеща и разбира вярата. Без думи, заклинания и листовки по улицата дадени от строги млади момчета дошли от далечни земи. Но аз влизах само в онези храмове, където миришеше на бабината ливада, където тамянът не ме задушаваше и въпреки строгия си поглед, Дедо Боже не ме плашеше. Това е точно в храма "Света Параскева". Аз познавах художника на този храм. Руснак, белогвардеец, любител на почерпушката и превъзходен певец на мръсни песни. Това не трябва да се говори пред деца, които влизат в тази черква, но защо пък да не се говори. Кото виното е част от евхаристията може, но когато е част от песните – не може? Не я разбирам аз тая работа, макар че вече съм възрастен и още много работи не разбирам. И сега в двора на храма "Св. Параскева" играят деца. Там водехме и детето Теодора и братовчедките и. Не си спомням, какво точно ми отговори детето Теодора когато я попитах, как вижда Бог? Но помня, каза ми, че е със сини очи и руса коса. А стига бе, усъмних се да не е и тя далтонист. Но не е. Сега ще я попитаме. Над леглото си, също като при баба има икони. Теодора сама иска да има икони. Има и Ангел, който е гушнал дете. Теодора ми каза веднъж, че дядо Коледа, дядо Боже и дядо й имат един образ. Дядо й почина. Всички съвременни деца имат мобилни телефони и горят на я. Така ги учат в училище. На Вероучение не ги учат обаче. На много още неща не ги учат. Когато пътувам се оглеждам и виждам, че образите на светци са заляли бита ни. Те са по сергиите, бутките, кръчмите и кафенетата. Шофьорите на таксита ги окачват в купетата на колите си, но това не им пречи пред свещениия образ на Богородица с Младенеца да те лъжат в сметката най-откорено. Икони ни заобикалят и по стоборите, печатат ги върху вестниците, а имаше и една истерия вестникарска, по времето, на която хората се избиваха да купуват една газета, от където ги гледаха мъдрите очи на Богородици-лечителки. Колко задръстен народ сме. Как искаме срещу стотинки да получим Божията благодат. Свети образи имаме и върху банкнотите си. Някой случаен и непредубеден иностранец сигурно би си помислил, че ние сме превърнали страната си в храм, а живота си в непрестанно свещенодействие. Но не сме. Иконата от образ и лице на вярата се превърна в "колело на късмета". В шоу някакво. В постмодернизъм. Самото понятие "модерен" не оправдава буржуазно-наплевателското отношение към Лицето. Към Образа. Нека направим един експеримент. Ще отидем в един отдалечен край на България. Рупите. Там уж има модерен или съвременен храм. Изрисуван е от уж най-големия съвременен художник на България. Ще го разледаме и ще видим, че няма нищо общо нито с традицията, нито с канона, нито с догмата. Но какво мисли художникът-зограф. От неговите думички, които са кръгли като захаросан дробс ще разберем, това е нещо много голямо и велико и съвременно и най- важно. Той сигурно е забравил, че хората са умирали заради правото да почитат иконите така, както са умирали за правото да вярват в ръзпнатия и възкръснал Христос. Този художник едва ли си спомня, че значението на иконата, на фреската притежава дълбочина, съизмерима с тази на основните истини на вярата. И правейки този паралел, търсейки тази "съизмеримост", ще видим, че отношението към иконата като признак за сътоянието на вярата ни, е плашещо. Старите хора ще си отидат, а заедно с тях и сладкодумните им разкази и предания за чудотворната сила на иконите в храмовете и по къщите. И какво ще остане? Всесветска глупост и безхаберното отношение към Лицето, Образ и посланието на духа. Оня дух който ни крепи. Нас – православните. Но отношението към иконите и религиозната живопис започва, а не се изчерпва с църковните правила. Освен богословска, то има и емоционална, съкровена страна. Изразява личността и нейната способност да се съотнесе с друга личност. Това отношение не може да бъде подчинено на някакви обективни правила, така както не е "обективна" и самата икона, чиято цел е не да изобразява света, който познаваме, а да ни препраща към онова, което не знаем за него. Това е най-важното. Това е скаралното. Това е именно е връзката с душата. На това точно миролюбивите и богобоязливи човеци казват: "Хвана ме за гърлото". Това го виждаме у многото наши събеседници, които се дивят и страдат или се радват през Лицето, Образа и Преподобието на свещените изрисувани нетленни понятия. Казват, че за да нарисува невръстния Христос, Боянският майстор е изографисал местно селянче. Козарче. Но никой от векове не вижда в светлото лице козарчето. А всинца се прекръстваме пред Иисус. Е, как да повярваме на съвременния маестро, който не само не ни докарва до душевен катарзис, но маразъма на зографията потриса.

Защо православието е така свързано с иконата, че неделята, в която се отбелязва победата над иконоборческата ерес се нарича "Православна". Защо е така лесно за душата да утихне пред иконата и да почувства у себе си сили и надежди? Учи ли иконата на нещо, води ли ни някъде или върви към нас, към някакви недостъпни за сънанието пластове? Къде гледат очите на иконите и фреските и какво виждат те в нас? Мисля, че това е по-важното от колкото някакъв изкуствоведчески-религиозен преразказ на вече станалото. Какво искат и какво трябва те да събудят у православния христянин? Ответ на ислямските експанзии, отпор на посткомунистическата истерия, примирение през чалгаджийското проповядване на красивостта и порнографското ни благосъстояние. Едва ли?

"Привлечени от Божия дух да се молим за целия свят, да участваме в Гетсиманската молитва на Господа, ние изведнъж виждаме в самите себе си Божие чудо. В нас изгрява духовно слънце, чието име е личност. Това е началото на нашето ново битие-вече безсмъртно… Ние сме творение и сме създадени като личности само потенциално а не актуално. Аз не съм Първобитието, а Неговия сътворен образ. Евангелските заповеди ме призовават да осъществя себе си своето лично богоподобие, да стана личност, преодолявайки ограничеността на индивида, който по никакъв начин не би могъл да неследи божествената форма на битие. Ето защо всичко останало, с което се занимаваме в тази посока е някъкав ужасяващ битов реализъм достоен само за присмех и никакво блаженство не трябва да му се гласува. Защото ако намерим оня Образ в лятната кофа с вода, в капката дъжд, в буреносното небе. Там ние виждаме скритото си съотношение към себе си, а не към битието си. Трудно е да се разбере но е така. Рубльов е по-съвременен от мнозина звани рисувачи. Фреските от Златоградските църкви и Софийската Света гора са къде-къде по-искрени от най-"Искреното и личното". Ама те са там, на зида, на дувара и никой няма за цел да ги тиражира. Защото носят добро. А доброто пари не носи. Наркотиците, секса и спорта носят пари. Да сте виждали нещо по-смешно от поп на велосипед. А? Ужасното е, че ако ние днес и сега не сторим нещо, та онези свети образи да придобият истинското си призвание, то всичко ще се превърне в един ширпотребен пазар на икони, какъвто има и пред най-големия храм на Балканите. "Свети Александър Невски". Прочее, виждам оня ден един приятел и той ми се извинява. Нямал време за приказки, защото го чакал духовен. В смисъл, религиозен разговор с някакъв важен човек. Само че бил забравил къде му е срещата. Дали пред храм "Света София", или пред "Всяка Неделя". Да, точно така каза и отмина тичайки. Иначе е много начетен човек. Писател. И какво от това?