Висшата мъдрост

В помненето на смъртта! – отговорил свети Василий Велики – Ако ние действително по-често мислехме за смъртта, нямаше да се привързваме толкова силно към непостоянните земни блага, а повече щяхме да се стремим да придобиваме вечните. Една е телесната слава, а друга е природата на безтелесното. Никой не може да се наслаждава и на двете едновременно, защото “никой не може да слугува на двама господари” (Мат. 6 : 24).

Моята любознателност ме доведе до това, че когато бях 12 годишен, в минути на усамотение и тишина успявах да осъзная, че моят живот с всяка измината секунда върви напред и никога не се връща назад. И така си представях, че ще дойде денят, когато няма да ме има вече на този свят, и той ще умре за мен, както и аз за него. Тръпки ме побиваха от тази мисъл! И се питах – какъв е смисълът тогава от човешкия живот, от всичко, което той прави?! Остава само споменът за него и удобствата, които е създал на другите, в най-добрия случай. Целият наш живот всъщност е спомен. Настоящето е просто една секунда, един миг. А животът ни е една върволица от милиони мигове и секунди, свързани в минути, дни и години…. най-ярките от които остават в нашите спомени и преразкази. Като християнин сега бих казал, че всичките мигове и дни на нашия живот ги помни и знае единствено Бог!

Дори цялата човешка история познаваме от паметта на другите, запазена в слова и документи.

Преди раждането и след смъртта на всеки човек, светът върви по своя ход, но с една празнота за него. Празнота, в която отделният индивид го няма.

В тази светлина можем да оценим по – ярко даровете на Светата Троица за всеки един човек. По Своята милост Тя най-напред промисля за нашето раждане на тази земя, в нашето “бъдещо” семейство. Отец, Син и Светия Дух се грижат ежедневно за нас, помагайки на родителите ни да ни набавят храна и облекло. Бихте запитали, а за гладните и голите по света, които с милиони умират всяка година от болести и глад не промисля ли?! Ще отговоря с думите на ангела към свети Антоний Велики, а именно: “Човешките съдби са велика бездна! Не е полезно и потребно да знаеш, това, което Бог е поставил в своя власт!” Тук изпъква и силата на думите на Антоан дьо Сент Екзюпери, че: “Всеки е отговорен за всички”! Защото, ако милеем един за друг и се обичаме малко повече, не бихме допуснали, ние милиардите да гладуват милионите. Но уви не осъзнаваме какво бедствие е гордостта и колко е голяма силата на любовта. Защото тя, любовта, е волево действие в позитивна, а не в емоционална, и още по-малко в сексуална насока. Един от най-добрите публицисти и есеисти на 20 век Гор Видал достига до извода, че “моралът днес е секс”. Погрешното и греховно наше разбиране за любовта като секс има заслуга за бедствията, които ни сполетяват и най-вече за нашето усещане за Самота. Толкова сме много, а сме толкова самотни! Човечеството никога не е било никога толкова самотно, защото любовта не е охладнявала никога толкова много, както в наши дни. Дори може да се каже, че гладуващите и страдащите в Африка, Ирак, Афганистан, Мексико и на всяка точка на земното кълбо са по-щастливи от супер богаташите в Манхатън или Москва, защото страданието и болестите смиряват, а смирението е предпоставка за любовта и съпричастността. Знанието и имането възгордяват и опустошават сърцето ни със пристрастеност към непотребни, а много често и вредни неща.

В този ред на мисли бих допълнил, че поетесата Валентина Радинска сподели в едно интервю преди няколко години: “По принцип смятам, че човек е сам. Огромно щастие е да намериш човек, с когото да бъдеш заедно и да не се чувстваш сам… А от самотен край не е застрахован никой!” Тук е заслугата на Бога, когато не сме сами през съзнателния си живот. Децата не са самотни, защото те са искрени и в общуването си с хората предизвикват тяхната чистосърдечност и присъща доброта. Но когато пораснат децата се въоръжават с все по-различни и изкусни маски, в зависимост от това, каква висота е достигнало развитието на техния егоизъм и чувство за самодостатъчност и фалшива ценност. Затова нашият Господ Иисус Христос ни съветва да отворим сърцата си като деца: “Истина ви казвам, който не приеме Царството Божие като дете няма да влезе в него” (Марк 10:15).

В нашия богоборчески век хората изпитват страх и ужас от смъртта и предпочитат да не мислят за нея. На погребенията скърбят и, дори да не са се утешили, се примиряват със статуквото и не искат да търсят истината за същността на смъртта и какво става след нея с душата на човека. Не си задават въпроса защо Православната църква отслужва помени за душата на човека, особено на 40-ия ден след смъртта му!?

Не бива и да се отива в другата крайност да се популяризират прекалено ужасите на ада, но общото ни невежество няма да превърнат лъжата и традицията в истина. Истината е Христос! Мисълта, словото и делото за Него носят топлина и радост, и утеха, а далеч от Него са само студът, огънят и ужасът. Най-яркия ми спомен от лекциите по догматика остана твърдението, че в ада хората са обърнати с гръб един спрямо друг, защото ако виждат човешко лице срещу себе си биха се утешавали, но уви там няма и грам милост и утеха, а само “плач и скърцане със зъби” по думите на Спасителя.

За вярващите и невярващите християни е ясно, че предстои развръзката на човешката история. В Евангелието според Марко в глава 13 стих 19 се казва: “Защото през ония дни ще има такава скръб, каквато не е имало от начало на създанието, що е създал Бог, и няма да бъде.”! През 20 –и век имаше много страдания за човечеството, но аз смятам, че това, за което говори Нашия Господ Иисус Христос предстои. И единствената надежда за оцеляване ще бъде Той и молитвата към Него. Длъжни сме да потърсим монаха в себе си и да го намерим като Хайнц Нузбаумер, за да намерим своята същина, по думите на Екзюпери. Само тогава можем да бъдем истински щастливи, истински хора – деца на Бога.

…Животът земен е със край-начало.
Край на повратните душевни трепети.
Начало на щастие неизказано и цяло,
обладало във вечното Сега душите ни!

14.01.2009 г.
Стара Загора