Отклик от един празник в Търговище

Богобоязливите люде шепнат тихо познатите молитви и припяват с ангелогласните песнопения на църковния хор. Само големият полюлей, накичен с многобройните си електрически свещи, е тъжен. Толкова рядко му позволяват да свети. Надеждите, че за празника ще освети храма, останаха напразни. Завистливо наблюдаваше отгоре пламъка на десетките запалени восъчни свещи.

Неделя. 19 октомври. Утро. Камбаните зоват. Към църквата „Свети Йоан Рилски” прииждат хора. Храмът едва ги побира. Тази неделя е по различна, защото е Успение (заспиване) на Рилския Светец.

Започва тържественната Света Литургия. Отслужват я Варненският и Великопреславският митрополит Кирил и гостът на храма-игуменът на Бачковския манастир, Архимадрит Борис.

Богобоязливите люде шепнат тихо познатите молитви и припяват с ангелогласните песнопения на църковния хор. Само големият полюлей, накичен с многобройните си електрически свещи, е тъжен. Толкова рядко му позволяват да свети. Надеждите, че за празника ще освети храма, останаха напразни. Завистливо наблюдаваше отгоре пламъкана десетките запалени восъчни свещи.

Повечето от дошлите са с просребрени коси. Младежите се броят на пръсти. Този празник не стига до тях.

В словото си към миряните митрополит Кирил припомни делото и завета на небесният покровител на българският народ. Подтикна към добри помисли, дела и знаниея но смирение във всяко начинание. Колкото и значими да са делата и натрупаните знания, те са съвсем малка част от неизмеримото знание на създателя, осъзнато още от древния Сократ с думите: „Аз знам, че нищо не знам.” И най-вече призовава да не забравяме делничното си общуване с Твореца чрез молитва, защото тя е съприкосновението ни с бога, което ни доближава до него.

Взели късче нафорка, смирено и тихо, прекръствайки се, скромно облечени хора излизат от църквата, замислени над последните думи на Митрополита, приели в сърцата си Бог за най-добър приятел.

Напуснат от поклонниците си, храмът е готов да приеме следващите посетители за поредния празник.

Един ден. Един храм. Две събития.

Смирението на първите, не смеещи да поседнат (въпреки годините и болежките си) пред библейските слова и църковните ритуали, се измества енергично и малко шумнозаемащи местата си за сядане, като в театър. Луксозно облечени, със значително по-малди и лъчезарни лица, си разговарят по светски. Най-после щастието на полилея се усмихна и той засия с целия си блясък. Само трима от новодошлите се поклониха и покръстиха пред иконите на Рилския светец. Дали другите знаеха че днес е неговият ден?

Представлението „Тайнство Венчаване” мина режисирано и набързо. Напразно се опитвах да доловя онова смирение, обзело хората по време на божественната литургия – смирението, слято със смиреността на храма.

Забързаният отец Славчо Проданов, когото търпеливо изчаках след венчавката, не пожела да отговори на въпросите ми.

Останала сама с догаряща свеш в ръка, докоснах дървената икона с лика на чудотвореца Йоан, дар от Бачковския манастри чрез Архимандрит Борис и се замислих за него.

РИЛСКИЯТ ОТШЕЛНИК И ОТШЕЛНИКЪТ В МЕН

Започвам направо без витиевати слова.

Дъвча сланутък. Сама го отгледах. Навярно не всички откраднати шушулки са били празни. Много време го дирих по поляни и чукари. Няма го и няма. И как ще го намеря, като съм тръгнала с раница на гърба. Защо ангелите да ми дават от своя хляб, след като си нося човешкия. Само дето с тоя от моята торба не ще заситя и двама закусвали преди пет часа лакомници, камо ли деветима яки мъже, не яли пет дена, изтощени в бродене из Рилската пустош, както стори Йоан с царските люде, та и половината хляб остана.

Всяка различна реалност извън рамките на собствената духовна и интелектуална ограниченост обявяваме за чудо или небивалица, още по вече ако е в разказите и легендите от вековете. Но идва време, когато чудото става с нас. Като оцелели от токов удар сме. Онемяваме – за нещо не си дадохме сметка. Едва тогава се замисляме кой хляб да изберем. Понякога замислянето е докато си стъпим на краката, или поне мислим, че сме стъпили и пак се потапяме в същото русло с недоучен урок.

Могъщата Вавилонска кула се срути, та нашата ли ще оцелее?

Как духът ми да полети като птичките, които не мислят за храна, но успяват да изпеят най-хубавите си песни в земния миг, че и потомство да наспорят?

В криворазбраната си отдаденост към все недоволното от презадоволяване потомство оставихме душата да плаче за своята несътворена песен, а после се питаме защо все нещо я мъчи.

Бележникът със задачите за деня – препълнен. И все неотложни! В графика няма отделено време за молитва, време за творене, време за мълчание, в което „да живеем със себе си, подобно на кедър”, както призовава безименния животописец и да не приемаме никого, тъй както Пустинникът Рилски не се срещна дори с царя, за да не пристъпи свещенния обет на мълчанието. А ние не можем да откажем клюкарските брътвежи на съседката от благо-приличие. На какво благо прилича това? И за кого е благото?

Искам да отправя думи за възхвала на великия българин, от който ме делят векове, но не бих дръзнала да се меря с поетичното, дълбоко трогващо вдъхновение на средновековния творец, пожелал да остане анонимен, пред чиято искреност на изблиците се прекланям. Ако всичко друго от този изключетелен живот е непостижимо, то нека поне по-често си спомняме за заръката в Завета на Българският Ангел, бдящ над нас и да не забравяме да изричаме: „Господи Исусе Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния”.

Питат ме: „Не се ли страхувяш да бродиш сама в планината?”

Загубих някъде страха си сред човешките ужаси, а и полегналото дърво ми е по-удобно от писалище. Понякога вятърът си играе с листите на тайната книга, която господарят на природата усърдно пише. Успявам да прочета по нещо, уви не винаги разбираемо. Езиците непрекъснато се сменят – птичи, тревен, скален, облачен със всичките им лингвистични подгрупи. Дори успях да разговарям с костенурка. Мъдро създание. Незнам как се получи. Навярно от сланутъка… Расла съм в балканско село. Нося скитническия дух на дедите си. Но отшелникът в мен…? Тръгвам, бродя, връщам се. Винаги се връщам към илюзията на нещото наречено дом. Връщам се към вербалното общение и към мъдростта на епископ Козма за esprit laique.

Мирски дух!

„Не начевай нищо свръх силите си и не се отдавай на леност!”

Мирски дух. Моят дух. Божи дух.

Пребивавам в средата. Това царският път ли е? Път на примирение със света и преклонение пред Бога? Нито ад, нито рай?

Оправданието – имам път!

Смисълът – да вървя!

Пълнотата на битието – да не спирам!

Вървя по твоите пътища, закрилнико благи. Вече съм там къде Осенево. Измолвам прошка за бащата на Лука. И за всички бащи, неразбрали синовете си. Чакам мисъл да ме осени. Почивам. Присядам. Пред мен – вкаменената змия. Едва я познах. Цялата нащърбена. Оголяла. Всеки открил я си откъртил люспица. И за мен останала една. Прибирам я внимателно. В моя асклепион ще я положа.

Продължавам. На Въртопа съм. Настига ме буря. Пропастта кънти пред мен. Пороищата я прегръщат, а после се давят в зловещото и, бучащо гърло. Поглъща камъни и клони. Колко му е да погълне и мен. Вместо страх – възхита! Сама си се чудя.

Една шипка ми пошушна, че това е царският път и ме върна на себе си. На сигурно съм.

Няма по-царски пътища от тези, които помнят стъпките ти, Светецо. Не търся дома ти – пещерата под планината, защото не съм поканена. Знам, че там е прибежище на богоизбраните, които отварят входа и със светлината си – нещо, което спелеолозите не искат да научат.

Бурята стихна. Гледай ти! Някой запалил огън. Пушекът му нагоре, додето погледът стига. Дими и шепти. Ей-там на върха шатра разпъната. Сам цар Петър в цял ръст! За него е посланието. Да не съм любопитна.

Чакай! Това не беше ли X-XІ век! Какво от това. Измеренията на духа следват други закони и други следствия.

Ето я и дъгата – сияние след буря. Ако се боим от бурята, как ще разберем сиянието? Всичките цветове са пред мен – в завета на Бога, като пулсираща арка. Кани ме да мина през нея по пътя към истинския дом – необятния, необозримия, вечния дом на Духа!

„Радвай се, светла моя Деница!”

Планинският Светилник не е угаснал цели десет века! След Лука те намериха много момчета и с теб възмъжаха. Вървяха и вървят по най-светлия път с твоето име в молитвите си за человеците.

„Радвай се, Слънце в рилската пустиня!”

Защото и днес 15 вощеници горят там, където си се на Бога обрекъл и обител с твоето име съградиха.

Радвай се, защото живеят и пребъдват със завета ти. Прегърни ги всичките с твоето „Чедца мои!”, най-благий и любящ Бащице измежду нетленните смъртни!

Радвам се с теб, но не мога да остана. Такава е орисията ми – да се връщам.

Зърното расте, където е посято. Не всичките му плодове принасят полза и не от всяко хлябът насища. Понякога измръзва зиме, а пролет изгнива, понякога младото стръкче, несъбрало сила е смазано. Понякога слана отронва цвета или червей прояжда плода му, но от Завета си знае: „Божията сила в немощ се показва съвършена.” С нея то – малкото зрънце, носи силата на мирозданието и шанса божиите пратеници да го посеят на най-невероятното място, според службата му, както сланутъка.

Но може и извор да си. Ако затвориш водите около себе си, с езерната си чистота – ще си огледало на небето. Ако заслизаш от планината и се слееш с другите извори ще придобиеш мощ. В дъждец и роса земята ще поиш и радваш. Пази се в мътен порой, помитащ всичко след себе си да не се превърнеш.

Огънят те мами. Но кой – пламък, светилник или пожар?

Изборът е твой. Небесният Владика предлага, не налага. „Който желае да дойде след мене, да отрече сам себе си от всичко, да вземе своя кръст и да ме последва като остави мирския свят.”

Свети, свети, свети Йоане – ти бе първият български избранник да го сториш.

Не се поколеба. Не се отказа. Подвиг е. Велик.

Поклон. Доземи.

Другото е мълчание…