In memoriam: Майкъл Джаксън

Поетът Т. С. Елиът беше казал, Творецът навярно иска и ние самите да сме творци, за да продължим Неговото творческо дело. Смъртта на всеки артист оставя празнина в творението. Смъртта на артист от световен мащаб се превръща едновременно и в политическо, и в религиозно събитие.

Да се умира е противоестествено. Да умреш на 50 години и родителите ти да те надживеят е толкова дълбоко противоестествено, че заприличва на богохулство.

В политическото пространство, в този ден погребваме добрите новини. В религиозната сфера виждаме отново разиграния култ към звездите – един друг христос е разпнат и неговите капища спонтанно ще се появят на много места. Както много други велики личности – онези, чието творчество е било гениално, и този ще остане; „Кралят на поп-музиката“ ще живее в своята музика и видеоклипове с милиони възкресения дневно, които ще задоволяват религиозните копнежи на неговите ученици и всички, дошли от четирите краища на земята, за да му се поклонят. И тяхното име е легион.

Казват, че починал от сърдечен удар. Ако се опитваш да живееш като Питър Пан, неизбежно идва момент, когато реалността разрушава фантазията. Той предпочиташе компанията на деца, а най-добрият му приятел беше едно шимпанзе. Твърдеше се, че спи в кислородна камера и че е преминал през многобройни пластични операции. Откакто беше обвинен в сексуални посегателства над деца, се превърна практически в отшелник.

Стара истина е, че между гения и лудостта пространството е по-тънко от косъм.

Независимо от постоянно избеляващата му кожа, Майкъл Джаксън беше въплъщение на мечтата на Мартин Лутер Кинг. Талантът му беше от такъв калибър, че принуди Америка да приеме неразрушимото равенство на чернокожите – и така той павира пътищата на Опра Уинфри, Тайгър Удс и Барак Обама. Майкъл Джаксън направи за музиката онова, което те направиха за телевизията, спорта и политиката. В този смисъл постижението му беше историческо и образът му – иконичен.

Думи като „легенда“ и „велик“ са доста поизтъркани в този повърхностен свят, но Джаксън беше легенда приживе. Той никога не принадлежеше истински на този свят. Той търсеше лицето си – всъщност търсеше собствената си идентичност.

Но сега той вижда лице в Лице – и познава. И самият той е напълно познат.

Requiem aeternam. | www.archbishop-cranmer.blogspot.com

Томас Кренмър е един от най-влиятелните консервативни католически блогъри във Великобритания.

Превод: Пламен Сивов