Провинциализъм откъм охолната му страна

Опити за евролитература

Успях да дочета романа "13 рози" на Никол Данева (ИК "Труд"), въпреки постоянното си желание да го захвърля, което ме съпътстваше още от страница 51. Трябваше да го захвърля. Бях прав. Не може да се очаква подобрение в нещо, което тече на такова ниско ниво още в композиционно най-важната си част. Типична лайфстайл-проза, предназначена за една охолна и полуобразована аудитория от "буржоа благородници" – хора, нагълтали се отскоро и с пари, и с култура, но впечатляващи само с първото. То, в крайна сметка, се трупа по-лесно.

"13 рози" принадлежи към вълната от четива, производни на "Шифърът на Леонардо" на Дан Браун, само че с патриотично заземяване в наша територия и митология. Пак става дума за древен текст, пак всичко се върти около сензационната тайна, че Исус е бил женен за Мария Магдалина, която всъщност била "апостол над апостолите", пак има тайнствени събития и още по-тайнствени преследвачи. Новото е, че сюжетът тече в България, в него илюстративно са впрегнати богомилите, катарите и албигойците, а самата сензация е, че Исус е бил посветен в орфизма на Перперикон, а Мария Магдалина се заселва след смъртта му край бреговете на река Арда и там прекарва остатъка от живота си. Тайната бива успешно разкрита от двете близначки Мария и Магдалена, съпроводени от техните интимни партньори Александър и Николай, въпреки че начинанията им постоянно аха-аха да се осуетят от демоничната Габриела, слугиня на Сатаната, която е нещастно влюбена в Александър и заради пренебрежението му жадува кърваво възмездие. Нещата обаче завършват щастливо, всичко се изяснява, Габриела обезумява безвъзвратно, а Александър поднася сватбен пръстен на Магдалена. Завеса.

Романът излезе през ноември 2008 г. и веднага в популярната преса се появиха отзиви, уверяващи ни, че той е скандален, революционен, дори опасен за Българската православна църква и Ватикана. Уви за него, това е пиар. Сюжетът не е нов и е на практика незабележим сред многото други подобни, също така незабранени четива: "Жената с алабастровия съд" и "Мария Магдалина, невяста изгнаница" на Маргарет Старбърд, "Според Мария Магдалина" на Мариане Фредриксон, "Страстта на Мария Магдалина" на Елизабет Кънингам, "Мария на име Магдалина" на Маргарет Джордж, "Тайната Магдалина" на Кай Лонгфелоу и др. Между тях "Шифърът на Леонардо" не заема най-първото място, макар че по популярност бие останалите. Всъщност, ако не го броим него, бихме могли да заключим, че сюжетният мотив не е скандален, а дамски.

Самият стил е общо взето плитко сензационен, с особено силни вибрации в областта на любовната тема: "Бе се събудила като от удар, изтръпнала от еротичното съновидение и пронизващия спомен за тяхната раздяла. И за унижението, което бе изпитала, предлагайки му при последната им среща тялото си, достойнството си и богатството си." (с. 5) Иначе, в центъра на вниманието е разследването, което е разгърнато съвсем старателно и последователно. Бедата е, че авторката не е могла да надхвърли възможностите си, защото най-слабо изразени в романа са две от най-важните съставки на евентуалния му успех – общата култура, вложена в произведението, и задният план на централната интрига. Данева е проучвала съвестно източниците, но някак си личи, че тръгва от много ниски базови знания. Това не може да се скрие – и тук, и по принцип. Читателят добива впечатлението, че за нея и героите й всичко, що намирисва на езотерика и загадка, е еднакво достоверно, екзотично и най-вече фрапантно. Дали ще е Библията, популярните книжки от типа на Ерих фон Даникеновите или някое ръководство по магии и заклинания, все тая. Не знам колко трябва да се гордеем с нивото на културата от древните български земи, но книги като тази ме карат да настръхвам при мисълта колко нисък е долният праг на културата по днешните български земи.

Само два месеца след излизането на "13 рози" се появи и друг роман на същата тема. Абсолютно същата. Заземяването обаче е другаде. Основните герои са пак българи, но те пътуват из цяла Европа. Става дума за "Мастиленият лабиринт" на Людмила Филипова. Почти веднага след излизането му из пресата протече кратък конфликт, в който най-напред Данева обвини Филипова в плагиатство, а след това Филипова й отвърна с доста убедителна контрааргументация. Останах с впечатлението, че кавгата се породи от ревност, но не между авторките, а между издателските къщи. Вероятно "Труд" се почувства застрашен от "Сиела", която издаде "Мастиленият лабиринт", и по навик реагира скандалджийски.

Сюжетните прилики между двата романа са големи, но няма как да е другояче при две четива, производни на трето и допълнително повлияни от четвърто или пето. И двата са вторични, имитативни, замислени са в контекста на една световна сюжетна мода. Обичаен е даже патриотичният им импулс – да интегрират и българско сюжетно присъствие сред стожерите на книжното си пристрастие и вдъхновение. Например, в споменатия по-горе роман на Елизабет Кънингам, която е ирландска писателка, Мария Магдалина се разглежда като поредна реинкарнация на келтската кралица Майва. Така, съзнателно или не, те представят една малко неумела литературна страна от опитите ни за светкавична интеграция в Европейския съюз. Но няма нищо тревожно, особено като имаме предвид, че другите ни опити – икономическите, политическите – са засега още по-неумели.

Върху това произведение е работено много. Не само от Филипова. В края му са внимателно изредени (с благодарности) всички, които са помагали за оптимизирането му. Сред тях са хора, съдействали за пътуванията на авторката до съответните сюжетни места (Стилиян Иванов, Деян Неделчев, Пламен Грозданов), специалисти консултанти по археология (Николай Овчаров, Петранка Неделчева), редактори и съветници по литературната обработка на текста (Иванка Томова, Мария Станкова, Амелия Личева, Митко Новков). Вярно, това говори за доброкачествено его у авторката, за готовността й да се учи от другите, за коректността й към тях. Но вярно е и че такъв екип не може да си позволи всеки. Това огромно обгрижване едва ли би било осъществимо без политическите позиции на рода на авторката (Гриша Филипов, бивш член на Политбюро и премиер на България, е неин дядо) и икономическите позиции на съпруга й (Божидар Колев, собственикът на веригата "Технополис"). Обгрижването е съчетано и с една постоянна пиар кампания, с една машина от хора и връзки, която непрестанно лансира скромното засега творчество на Филипова по медии, панаири и фестивали, искайки някак да натрапи у нас и навън усещането, че тя не просто е български писател, не просто е даже репрезентативен български писател, но направо репрезентира българската литература. Това не остава скрито за публиката. Напротив, поставя Филипова в изкуствен контекст спрямо останалата ни литература – като в "ин витро" епруветка или своеобразен социален скафандър. Получава се в резултат и някакво странно впечатление, сякаш цяла България е ангажирана да работи неуморно за каузата на един-единствен автор, който да не прави друго, освен да пише, да пише, додето накрая "ни" представи достойно пред Европа с един наистина европейски роман. Както го и разхвалват насам-натам. Не е ли малко смешно? За мен е. Пак провинциализъм, но вече откъм по-охолната му страна. | www.kultura.bg (със съкращения)

{mos_ri}