Новоселският манастир „Св. Троица”

Ръкописи, създадени в Ново село, Троянско (сега квартал на гр. Априлци), се срещат чак в Хилендарския и Синайския манастир и произхождат от първата половина на XVII в. Вероятно тук е имало атонски метох. Тези традиции са възобновени след Руско-турската война от 1806-1812 г., когато тук се заселват двама руски монаси-учители – Геронтий и Доротей. Между 1825 и 1830 г. в селото е построен девически манастир.

Главните ктитори са двама – Миню чорбаджи от Севлиево и Петър Йончев Балджи от Ново село. Серафима, дъщерята на Петър, става игумения с името Серафима. В софийския Църковен музей се пази един гръцки антиминс с множество сцени и дата 25 декември 1837 г., който произхожда от тази обител (инв. № 7376). През същата година известният наш възрожденски книжовник йеромонах Никифор съставя в Света Гора устав на Новоселския манастир по монашеските правила на св. Василий Велики. Теренът за манастирския двор е подарен от чорбаджи Цочо Сомлев, а впоследствие имотите нарастват чрез дарения и завещания.

През Априлското въстание обителта става център на съпротива срещу турските орди. За плачевния резултат се научава от преписка в един Служебник, който някога се намирал в сега разрушения женски метох в Габрово: “ Тогажде 24 [юли 1876 г.] додоха новоселските инокини, щото останали живи, но обрани и изгорени горките, нищо не останало: църква, килии, дрехи, книги, всичко на пепел и 7 или 8 души убити”. Свещеникът Георги Дългодрейски, който защитава монахините с револвер в ръка е умъртвен от турците.

Изгорената църква е възстановена чак през 1890 г. върху същите основи. Тя има кръстокуполен план с трансепти до покрива, които са със сложен конвексно-правоъгълен профил и засводени високи прозорци. Отвътре трансептите са кръгли и твърде скъсени, а западното крило е по-дълго и функционира като притвор. Куполът, строен без отстъп, има 12 правоъгълни прозореца в слепи арки и се поддържа от балдахинови куполи, а не от колони. От западната фасада излизат четири каменни конзоли, между които е сложен овален медальон с храмовата икона. През 1890 г. руският офицер Сергей Илич украсява храма с три стенописи в полукръгли люнети. В южната апсида е изобразена сцената “Христос и учениците на път из житни ниви”, в северната – “Христос проповядва от лодка”, а над западната врата – “Христос се моли в Гетсимания”. Художникът дотолкова се е отчуждил от православната иконография, че вместо да изписва сюжети от цикъла на 12-те Господски празници, копира буквално сантиментални немски олеографии от миналия век. В купола са живописани образи през 1936 г. от художествен колектив, работил и в Троян, изображения на Св. Троица и 12-те апостоли. Същите творци са оставили в наоса няколко образи в цял ръст на родни светци – св. Кирил и Методий, княз Борис I, Наум, Климент, Сава, Горазд и Ангеларий. Христос в потир между св. Богородица и св. Йоан Кръстител е нарисуван в нишата на жертвеника, а св. Мария Магдалина – в ризницата. Всички икони са изпълнени от габровеца Рачо Тихолов през 1890 г. Дърворезбата на дверите е дело на новоселеца Николай Йонков (Марангозов).

Най-интересното, на което попаднахме в църквата на Новоселския манастир е името на неизвестен досега зограф. На гърба на един малък дървен кръст върху престола стои следният надпис: “1902 г. октом. 11-й. Подарява сей честный кръст Иван Колев Пейкин и сопруга Елена и чада Кольо Цвятку от село Кровеник. Иконописец Иванчо Христов Корнаджиев в г. Габрово”. Той е работил тук и по-рано, за което се съди по друг надпис под големия кръст на иконостаса: “Позлати и изобрази Иванчо Христов Корнажиев от Габрово, март 15 1893 г.” Преди години запитах министъра на правосъдието Петър Курнажев дали разполага с повече сведения за своя роднина, но той успя да си спомни само началните строфи на една народна песен, която вероятно се отнася до този творец: “ Де има писани тавани, има у Ивана Корнажа…”

Днес Новоселският манастир не е обитаван, въпреки че в църквата понякога се служи и в килиите може да се пренощува срещу заплащане. За съжаление ръководството на Българската църква през последното столетие не намери начини за осигуряване на издръжката на женското монашество, което трябва да разчита само на дребно земеделие, животновъдство и редки дарения. Затова кандидатките за монахини стават все по-малко.