Предобрази на Евхаристията

От най-дълбока древност хлябът и виното се използват за култови цели от редица народи. В глава 50 на класическия труд на Джеймс Фрейзър „Златната клонка” този именит изследовател на древните митологии описва някои езически обреди за „причащение с тялото на бога”.¹

 

Преди откриването и завоюването на Мексико от испанците местните ацтеки спазват обичай за причащение с хляб („божието тяло”). Два пъти годишно в май и декември девици, които живеят при храма, изготвят от тесто изображение на великия мексикански бог Гуитцилопочтли или Витцилипуцтли, което вярващите разкъсват на части и изяждат. Според историка Акоста тази кукла се меси от пържено царевично брашно, смесено с мед и цвекло. Тя е голяма като техните идоли и е украсена с маниста и царевични зърна. Тестяната кукла се облича в скъпи одежди, поставя се на кресло и се носи от юношите до пирамидалния храм на ацтеките. Там се издига до върха му и се поставя в беседка, накичена с рози. След това девици разпръскват около нозете на куклата тестени „кости”, месени от същото брашно. Идва редът на жреците, които носят статуите на боговете, пеят и се молят, за да благословят куклата. В празника на идола Витцилипуцтли не може да се яде нищо друго, освен парчета от тестения идол. За целта езичниците се подготвят с кратък пълен пост, при който е забранено дори пиенето на вода. Първо се причащават благородниците, а след това всички останали мъже, жени и деца, които изяждат парчетата хляб „със сълзи, трепет и преклонение”. Къшеи се носят в къщи за здраве на болните. Ацтеките вярват, че като освещават хляба, жреците го превръщат в плът на бога и следователно тези, които вкусват този осветен хляб, поглъщат частица от божествената същност и установяват чрез нея тайнствена връжда с божеството. 

Във връзка с друг празник ацтеките месят статуйки във вид на хора, които за тях символизират планини, покрити с шапки от облаци. Тези изображения се създават от различни видове тесто и се обличат с хартиени дрехи. В някои райони на страната се изготвят пет статуйки, в други – 10, а в трети – 15. Хората им се покланят и ги поставят в домашните си олтари. Цяла нощ им се молят и пеят, като четири пъти им поднасят в малки съдове приношения от хранителни продукти. Сутринта жреците фигуративно принасят тези идоли в жертва – пронизват ги с вретено, отрязват им главите, изтръгват им сърцето и го носят на стопанина. След това идолите се изяждат от домашните и най-вече от слугите, за да не боледуват.

 

Жителите на древна Индия дълго преди възникването и разпространението на християнството са запознати с учението за пресъществяването или магическото превръщане на хляба в плът. Според учението на брамините жертвени оризови питки служат за замяна на човешките жертви и благодарение на действията на жреците действително се превръщат в тела на хора. Те смятат, че когато питката е още оризово брашно, това е коса. Когато жрецът го полива с вода, то става кожа. Когда той замесва тестото, то става плът. Когато го пече, става кост. А когато го вади от пещта и го полива с масло, то се превръща в костен мозък. Цялата тази процедура се нарича от индуистите „петокатно принасяне на животно в жертва”.

 

Подобен обичай, но от по-късна фаза на развитие, е характерен и за древноримската религия. Римляните наричат „maniae” краваите във формата на хора, които се печат най-вече в Ариция. Но „мании” се казват не само тези печива, но и майката и бабата на духовете, на които римляните на празника на Компиталиите посвещават вълнени изображения на мъже и жени. Тези изображения, подобни на българските мартеници, се окачват на вратите на всички римски домове. Може да се предложи хипотезата, че краваите с човешка форма, печени в Ариция, са причастни хлябове в древност, когато свещения Цар на гората всяка година се принася в жертва. 

 

Зороастрийската религия познава ритуал, при който се пие свещена напитка, наречена „хаома”. За него разказват свещените писания, събрани в корпуса Авеста. Древноиранските племена, които покоряват Северна Индия, запознават туземците с тази напитка, която става част от индуизма с името „сома”. Етимологията на това понятие се извежда от древноиндоевропейското *sauma от корена *sav- ‘притискам, пресовам’. Става въпрос за изтискването на сок от планинско растение. Кое точно растение се използва във ведическата древност за изготвянето на сома не е известно. Повечето учени предполагат, че то има халюциногенни качества. Под сома се разбират три неща: самото питие, растението и олицетворената течност, която се смята за божествена и даряваща безсмъртие. В Ригведа (8.48.3) се казва: „Пихме сома и станахме безсмъртни; придобихме светлината, открихме боговете”. Деветата мандара на корпуса Ригведа е известна с названието Сома Мандала. Тя се състои от химни, отправени към Сома Павамана („пречистената сома”). Вярва се, че сомата се пази и раздава от мъжките духове гандхарви. В индуизма богът Сома е лунно божество, свързано с подземния свят и често отъждествявано с лунния бог Чандра.²

 

В елинистичния свят, възникнал след походите на Александър Македонски, се разпространяват широко редица „нелегални” култове, наречени „мистерии”. Те привличат хиляди хора, отчуждени умствено и емоционално от митовете на официалните религии. Участниците в мистериите полагат клетва да не разкрият съдържанието на обредите им. В тях се почитат главно млади мъжки богове, родени от божествен баща и земна майка, претърпяли героична смърт и възкресени за нов живот. В някои мистерии вярващите се включват в общи трапези, на които те символично ядат плътта и пият кръвта на техния бог. Според някои историци на религията мистериите на Дионис, които гърците заимстват от траките, стоят в основата на християнската Евхаристия. Но според античните автори тези мистерии са запазени само за жени и се състоят в препиване с вино, след което жените нападат и разкъсват животни, за да изядат кървавата им плът.³ Тук няма нито обща трапеза на мъже и жени, нито дарове в два вида. 

 

Други учени изтъкват мистериите на Митра – персийско божество, особено популярно в римската армия, чиято религия съперничи на християнството през І-ІІІ в. В тези мистерии адептите споделят след жертвите и молитвите си обща храна (хляб, вода, вино и месо). Но тази трапеза няма свещен характер, а служи по-скоро за общение и нахранване. В мистериите на Митра могат да участват само мъже и храната не е ограничена с хляб и вино.⁴

 

От гледище на християнството най-важни предобрази на св. Евхаристия са практиките на древните юдеи, описани в Стария Завет. Най-ранният пример е свързан с Адамовия син Авел. Той е „пастир на овци” (Бит. 4:2), а Христос казва за Себе Си: „Аз съм добрият пастир; добрият пастир полага душата си за овците” (Йоан 10:11). Авел принася на Бога жертва „от първородните на стадото си и от тлъстината им” (Бит. 4:4), а Христос принася Сам Себе Си като Първороден Син на Бога. 

 

В книгата Битие се разказва, че след една успешна битка библейският патриарх Авраам (по това време все още Аврам) е посрещнат от Мелхиседек. „И Мелхиседек, цар салимски, изнесе хляб и вино, – той бе свещеник на Бога Всевишни, и благослови го и рече: Благословен да бъде Аврам от Всевишния Бог, Владетеля на небето и земята; благословен да бъде и Бог Всевишни, Който предаде в твоите ръце враговете ти. Аврам му даде десетата част от всичко" (Бит. 14:18-20). Фактът, че самият богоизбран Авраам дава десятък на Мелхиседек, превръща неговия образ в символ на бъдещия Месия: „Рече Господ Господу моему: седи от дясната ми страна, докле туря Твоите врагове подножие на нозете Ти. … Кле се Господ и няма да се разкае: Ти си свещеник навеки по чина Мелхиседеков” (Пс. 110:1-4).

 

Християнството разглежда Мелхиседек като предобраз на Иисус Христос. Св. апостол Павел тълкува текста цитирания по-горе псалм като отнесен именно към личността на Спасителя (Евр. 5:6). Отново апостол Павел изразява християнската визия за Мелхиседек: „Защото този Мелхиседек… който по значение на името си е първо цар на правда, а после и цар на мир, без майка и без баща, нямащ нито начало на дни, нито край на живот и, по такъв начин, е уподобен на Сина Божий, – пребъдва завинаги свещеник” (Евр. 7:1-3). Мелхиседек е свещеник не по силата на закона, а по силата на вечния живот. Хлябът и виното, с които Мелхиседек посреща Авраам, се разглеждат като предобраз на Евхаристията.⁵ Христос е вечен Първосвещеник по чина Мелхиседеков.⁶

 

Маната (Изх. 16:31-35; Числ. 11:6-9), която Бог изпраща от небето на юдеите за храна, също е предобраз на св. Причащение (Евхаристия).⁷ По пътя към Обетованата земя Бог не само сочи пътя на Своя народ – денем в облачен стълб, а нощем в огнен (Изх. 13:22), но дори се грижи за неговата прехрана. По Божия милост всеки ден с изключение на съботите Израил е хранен с мана. Етимологията на думата „мана” се изяснява с въпроса, който евреите задават (Изх.16:15), когато за пръв път те виждат маната – mah ‘какво е това?’. Маната се събира от храстовидното растение тамариск, което съществува и до днес. Чудото е, че Израил е хранен с мана до влизането си в Галгал (Иис. Нав. 5:10-12) и то целогодишно, тъй като маната може да се събира само в сухия сезон. Твърденията на Дан Мъркюър, че маната била халюционогенно средство подобно на днешните наркотици, говори повече за предубежденията на самия автор, отколкото за темата, разисквана тенденциозно от него.⁸

 

Евреите всекидневно ядат мана като знак за Божията милост и грижа за тях. Господ Иисус Христос, като цитира Пс. 77:25, нарича маната „ангелски хляб” и изяснява на Своите слушатели, че бащите им, които са яли този ангелски хляб и са умрели, а тези, които ядат хляба, който Той ще даде, няма видят смърт (Йоан 6:49). От следващите думи става ясно, че този хляб е Христовата плът (Йоан 6:49-59). Така Спасителят разкрива маната като предобраз на Неговата животворяща плът. Но за разлика от нея човекът, който яде плътта и пие кръвта на Сина Божи в св. Причастие, ще има живот вечен, „защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие” (Йоан 6:55). По-нататък Христос изяснява как хората, които ядат и пият плътта и кръвта Му, ще живеят вечно. Те ще пребъдат, защото ще са причастни на Христос и подобни на пръчките на лозата, които пребъдват в истинската Лоза – Спасителя (Йоан 15:4-6).

 

Освен това, християнската религия възприема юдейската Пасха като предобраз на причастието. Тя се състои в заколване и изяждане на жертвено агне, което евреите по Божията заповед заколват и изяждат за спомен на избавлението им от робството в Египет (Изх. 12:3-11). Христос е нашият жертвен Агнец.

Явен предобраз на Евхаристията е постъпката на пророк Елисей, който нарежда на 100 души да се дадат за храна 20 ечемичени хляба. Неговият слуга се чуди как ще стане това, но се подчинява и гостите не само се насищат, но след тях остава още от хлябовете (4 Цар. 4:42-44).⁹

 

Джон Бъркуист смята, че в Стария Завет се съдържат и други предобрази на Причастието. На първо място трябва да се отбележат хлябовете на предложението, които Яхве нарежда на Аарон да приготви за богослужението в скинията. Те се заменят с нови в сакралния ден събота и се наричат „велика святиня от жертвите Господни” (Лев. 24:5-9). Въпреки че от тях могат да ядат само първосвещеникът и неговите синове, по-късно Авимелех ги дава за храна на беглеца Давид и дружината му, което иначе е абсолютно забранено (1 Цар. 21:1-6). Това „нарушение” на божествената забрана ознаменува споделянето на посветените Богу дарове с всички вярващи в християнската епоха. За предобрази на Евхаристията може да се приемат хлябовете, които врани, изпратени от Бога, носят на пророк Илия в пустинята (3 Цар. 17:6) и особено хлябът, който замесва за него вдовицата от Сарепта Сидонска (3 Цар. 17:8-16). Брашното за него по чудесен начин не се свършва. То никога не е по-малко или повече, отколкото е нужно.¹⁰

 

От многобройните произведения, писани между двата Завета, най-вероятни алюзии за Евхаристията се съдържат в повестта за Йосиф и Асенета. Предполага се, че тя е съставена от анонимен християнски автор вероятно в Александрия през І в. сл. Хр., но най-старата версия е на сирийски език и датира от VІ в. Това произведение се позовава на Битие 41:45 и разказва как Асенета, дъщеря на илиополския жрец Поти-фер, се влюбва в Йосиф. Но той отказва да я целуне, защото „не подобава на човек, който почита Бога… и яде блажения хляб на живота и пие от блажената чаша на безсмъртието.., да целуне чужда жена, която благославя с устата си мъртвите и неми идоли”. Тя се разкайва за езичеството си и той я приема. Явяват се ангели, които я хранят с бял мед (намек за маната) и й разказват за нейния небесен двойник Метанойа (грц. Покаяние). Според някои учени споменатата тук ритуално хранене с хляб и вино е свидетелство за раннохристиянското Причастие.¹¹

 

Предобрази на св. Евхаристия са и някои действия на Иисус Христос преди и след Възкресението Му. Неин символ са петте хляба, умножени по чудесен начин от Христос в пустинята, за да нахрани „около пет хиляди души, освен жени и деца” (Мат. 14:15-21). Колкото повече са ядени тези хлябове, толкова повече те се увеличават и насищат. По същия начин Евхаристията, която се принася и потребява в безброй храмове по целия свят всеки ден, не намалява, а по чудесен начин храни и одухотворява причастниците.

 

Павел Майендорф доказва, че пряк предобраз на Причастието е и евангелската случка в Емаус.¹² В първия ден на седмицата (неделя) след Своето Възкресение Иисус среща двама Свои ученици по пътя за Емаус, но те не Го познават. Учениците Му разказват за станалите събития. Христос им изяснява „казаното за Него в цялото Писание” (Лук. 24:27), но те не разбират с кого беседват. Едва когато Той „взе хляба, благослови, преломи и им подаваше” (24:30), учениците познават Господа. Когато се връщат в Йерусалим, те разказват на 11-те „как Го познаха в преломяването на хляба” (24:35). Смята се, че един от спътниците е св. Лука, защото само очевидец може да знае всички подробности. 

 

Този епизод недвумислено насочва към тайнството Евхаристия. Действията на Иисус над хляба (вземане, благославяне, преломяване, раздаване) буквално повтарят неговите жестове на Тайната вечеря. Християните, към които е адресирано Евангелието, са свикнали да извършват Трапезата Господня и могат да доловят нейните детали. Възможно е и Христос да разчупва хляба с особен, специфичен само за Него жест, който да е запомнен от апостолите. 

 

На второ място евхаристийният смисъл на дадения откъс се подчертава и от факта, че срещата става в „първия ден на седмицата”, когато Църквата се събира за преломяване на хляба. Евангелията са написани през 60-те години за вярващите, които вече три десетилетия са свикнали да извършват Евхаристията в неделя. 

 

Третият момент от анализа на този пасаж може би е най-важен. След Възкресението Иисус пребивава на земята само до Възнесението Си. Но в Светия Дух Той остава в и с Църквата в преломяването на хляба. Ако ние узнаваме присъствието на Господ в Евхаристията, не се нуждаем от Неговите свърхестествени явления. До Второто пришествие на Христос можем да бъдем уверени, че Той пребъдва с нас и в нас, когато вкусваме Неговото Тяло и Кръв.