В търсене на истината

Проф. Георгиос Мандзаридис

Човекът е създаден с вечна перспектива. За това свидетелства най-съкровеното му желание за безсмъртие и вечен живот. Християните, освен онтологичния порив за вечност, имат и увереността на вярата си. Следователно всеки човек, и особено християнинът, не трябва да се ограничава до ежедневието, а да насочва ума си към вечността. Той трябва да разглежда всекидневния си живот в перспективата на вечния живот, който ще последва с възкресението му; по този начин придава необходимата стойност на всекидневния живот, но също така се изправя по-лесно пред ежедневните усилия и изкушения. Като има предвид важността на времето в ежедневието си и вечните последици от доброто или лошото му управление, той не бива да се увлича от безплодния дух на унинието, а да развива добродетели и да посреща съзидателно всички обстоятелства в живота, подготвяйки се за вечността.
Тази нагласа открива пред човека положителна перспектива за приближаване към истината и осмисляне на живота. Този, който е привързан към земните неща, и е в плен на светските нужди, е сякаш с потопена във водата глава и не може да диша въздуха на свободата на Духа.
Това не означава непременно, че човек трябва да престане да се интересува от земните неща, подобно на подвижниците от пустинята, а означава, че не трябва да се затваря в тях.
Всички са призвани от Христос да не се увличат от житейските грижи и светските наслади, а да бдят, за да не бъдат уловени в суета и изненадани от идването на Господния ден.

Човешкият ум търси автентичната истина, но той не е в състояние да я открие сам и добре осъзнава, че не я познава истински. За това свидетелства жертвеникът на древните атиняни, посветен на Незнайния Бог, който дава повод на св. ап. Павел да произнесе словото си в Ареопага.
Абсолютизацията на материята, което характеризирало човешкия интелект през предходните векове, вече не доминира в човешката мисъл. Разбира се, в практиката на всекидневния живот това не се случва. Но на теоретично равнище, с модерната естествена наука, господството на материята отстъпи и окончателно остана в миналото.
Същевременно бе поощрен пренебрегваният духовен подход към нея, който по монофизичен начин отсъстваше в християнската мисъл, както и в самото богословие. Развитието на квантовата механика и всички естествени науки извадиха на повърхността удивителни елементи на природата, разкривайки истини за всезнанието и всемогъществото на Твореца.

Всичко, което човек познава или може да познае чрез науката във Вселената, е дело на Бога. Цялото творение е представено като концентрирана енергия и информация, съдържаща божествени послания.
Когато човек научно изследва света, той се приближава до тези послания, до логосите на съществата и е поканен да влезе в диалог със своя Създател. По този начин той може да разпознае мъдростта на Създателя и да приеме Неговите слова, които се изясняват на друго равнище чрез Божиите заповеди.
Отделните „логоси на съществата“ се свеждат и обобщават в ипостасното Слово на Бога, Което е началото и краят на всички твари; „понеже чрез Него е създадено всичко“. И отделните Божии заповеди, дадени чрез Библията и Църквата, разкриват волята на Бог Слово с Неговата намеса в историята на света и се обобщават в заповедта за любовта с нейната двояка насоченост – хоризонтална и вертикална – любов към Бога и любов към ближния.
Както отбелязва преп. Софроний (Сахаров), „езикът на Бога е екзистенциален език. Той говори с исторически събития, с явленията на биологичния живот; всяко явление на живота във всичките му проявления е в един или друг смисъл Божие слово. И всички ние бихме могли да черпим непрестанно все по-нови и нови знания от съприкосновението си с живота… Той винаги ни призовава да Му предадем живота си изцяло, безусловно, като единствено условие за възпълване на единението ни с Него. Ако не умрем, няма да живеем“.
Тези откровения на любовта на Бога към човека трябва да се възприемат от него с всички сетива на съществото му, а не само с телесните. Освен това знаем, че телесните сетива предоставят на човека само частична информация. Така например той възприема света в три измерения, докато съвременната физика учи, че има единадесет измерения, които хората не могат да разберат.
Освен телесните сетива, съществуват и съответните духовни сетива. Телесните сетива ни информират за материалните неща, а духовните – за свръхсетивните. Така телесните очи възприемат материалната повърхност на нещата, докато духовните очи пронизват материята и проникват на по-дълбоки равнища. Всъщност в светоотеческата литература се говори за две духовни зрения с две различни функции. Едното от тях улавя „скритото“ в естеството на нещата и лицата, докато другото съзира нетварната слава на Бога, когато Той благоволи да се открие на човека.
Способността ни да познаваме истината е ограничена. Средствата, с които разполагаме, и системите, които използваме, са полезни, но несигурни и условни. С помощта на науката и религията, които изграждаме, ние се опитваме да доближим естествени и метафизични истини, които са необходими за нашия живот и утвърждаване. Бог, пише в Стария Завет, „е дал на людете знание, за да Го прославят в Неговите чудни дела“. И св. ап. Павел казва за „мъдреците“, че „те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог,“, т.е. те стигнали до понятието за Бога, но не в Неговата подобаваща истина, в истината за нетварното.
Научното изследване и тълкуване на природните явления не само не намалява, но и засилва възхищението на човека от Божията мъдрост. Това става още по-очевидно днес при по-задълбоченото изследване на макрокосмоса и микрокосмоса, особено в областта на биологията, където невъобразимата мъдрост на творението и безсилието на човека да я разбере се установяват емпирично и експериментално.
Истините, към които човек се приближава с помощта на науката и религията, винаги са ограничени и относителни; те се намират на равнището на тварното и не са в състояние да проникнат в нетварното. Те не са в състояние да предложат на човека автентичната и абсолютна истина, която извежда от относителността и освобождава от смъртността. Това важи не само за научните истини, но и за религиозните истини, създадени от тварния и ограничен човешки ум.
Християнските истини се различават съществено от научните и религиозните истини. Това са истини, които имат нетварен произход; истини за живота, предлагани като нетварен дар с лична връзка и общение. Тези истини не влизат и никога не могат да влязат в противоречие с науката, защото са от друго естество и се движат на друго равнище – на равнището на свободата на личността. Това са истини, ипостазирани в личността на Христос, въплътилото се Словото Божие, и разкрити чрез благодатта на Светия Дух – Духът на истината и свободата, Който духа където иска.
В същото време обаче християнските истини имат и своя тварна одежда, която винаги е несъвършена и относителна, свързана с човека и неговата епоха. По своята природа тази одежда не е в състояние да обгърне нетварното им съдържание. Затова и православното богословие има апофатичен характер. То не изчерпва с формулировките и определенията си истината за богопознанието, а я описва и символично насочва към нея. Затова присъствието на „живи свидетели“, светците, е винаги необходимо за запазването „във всеки един исторически момент“ на автентичното богопознание.
Освен това тварната одежда на християнските истини всеки път е свързана с мирогледа, езика, средата и културното равнище на вярващите. Това означава, че не е правилно църковните деятели да диктуват на науката и научните изследвания ограничения на равнището на тварното, когато те не противоречат на „логосите“ на Словото (Логоса) на Създателя. Точно както не е правилно научната общност да се опитва да проектира върху Църквата и богословието своите метафизични теории като неоспорими.
Освен това самата наука с развитието си доказва относителността и променливостта на своите истини. Само отклоненията и от двете страни създават конфликти между богословието и науката.
Православното християнско богословие, което напълно уважава свободата на човека в познанието и упражняването на неговата господстваща власт в света, не покровителства и не налага своите тези на науката, както римокатолицизмът се е опитвал да направи през Средновековието. Обстоятелства като тези, известни за пионера в развитието на съвременната наука Галилей, са непознати в православната и светоотеческа традиция.
Християнската истина не е и не трябва да се разбира като теория или идеология, както често се случва, а като общение и участие в божествения живот в рамикте на света и историята.
Но основният дълг на човека е себепознанието. Без него не може да се говори за истина. „Да не познаваш себе си“, казва свети Йоан Златоуст, е „крайно безумие“. Естественият плод на себепознанието е смирението. Колкото по-дълбоко човек познава себе си, толкова по-добре разбира своето безсилие и се отдалечава от тщеславието. И колкото по-добре разбира своето безсилие и се отдалечава от заблудата на тщеславието, толкова повече Бог се приближава до него.
Себепознанието не е някакъв ограничен акт. Това е безкраен и непрестанен път, който винаги има начало, но няма край. Човек никога не може да опознае себе си напълно. Нещо повече, себепознанието винаги се нуждае от някакви критерии, които трябва постоянно да се надграждат. За християнина себепознанието се осъществява като единение и съпътешествие с Христос. Колкото повече човек върви с Христос и разпитва за себе си Своя спътник, Който е и образец на неговото съвършенство, толкова по-дълбоко разбира своята окаяност и нищожност.
Чрез себепознанието човек по-лесно се изправя срещу вискомерието, което подкопава собствените му добродетели. Високомерието води човека до злоба и разрушение, докато смирението го води към добродетел и съзидание. Това се отнася във висша степен и за отговорността на учените, които постъпват арогантно, като нарушават реда и хармонията на природата. Тази опасност става сериозно осезаема в наши дни с екологичното унищожение и генните мутации.
Истината се разкрива на човека, когато той се събуди от забравата, в която се намира, и отвори сърцето си за Духа на истината. Това се случва чрез покаяние, което започва с очистване от греха и просветление на ума, и продължава с промяна в начина на мислене и живота. И накрая, промяната на начина на мислене се постига като съпътешествие с Христос, Който е същевременно и пътят на истинския живот. Този път е отворен за всеки човек и за цялото общество, което днес се намира в състояние на всеобща забрава и униние.

Подготвил: Константин Константинов

Източник: alopsis.gr