Страх от живота. Може ли да помогне искрената вяра в Бога?

Страх от живота, недостатъчна увереност в себе си, страх от успеха, страх от загубата на любов…

Може ли да помогне искрената вяра в Бога?

Всички тези страхове, които сте споменали, а и онези, които не сте, присъстват у всички хора без изключение, естествено, с различна сила, различно дълго и с различен начин на преживяване. Съществува ли дете, което в определена възраст, обикновено в ранното детство, а и по-късно, в основното училище, което да не е изпитало „недостатъчна увереност в себе си“, трудно би потвърдил който и да е педагог или по-внимателен родител, който следи душевното развитие на детето.
Всеки от споменатите страхове, за съжаление, има корен в детството на уплашения човек. Това могат да бъдат наистина преходни и временни страхове, като част от „абнормността на нормалните“, но могат да станат и трайни, невротични или дори психотични страхове.

Например страхът от живота, какъв е този страх? Естествен или неестествен? Роденият меланхолик с трудно детство и младост, искрено религиозен, решава да се посвети на манастирски живот и ще бъде доволен в него, без страх от смъртта, защото след нея го очаква друг и различен живот. Може ли да се каже, че този монах или монахиня е боледувал от страх от живота? Едва ли бихме се усъмнили, че е така. Но не всеки, който наистина страда от страх от живота, намира такъв възможен изход. Повечето дълбоко уплашени хора – уплашени от какво? – най-вероятно от лош баща или майка, също така като последица от по-тежка психическа или физическа травма, от сексуално насилие в детството, много по-разпространено в наше време, отколкото се мисли, – остават постоянни мъченици на страха, но и мъчители на самите себе си.
Преди много време писах, че страхът от смъртта – както изглежда, най-естественият страх, присъстващ у всички хора, – когато е очебийно силен в младата и средната възраст, всъщност е страх от живота. Неизживеният живот – каква скръб и мъка за всеки човек! Страхът от смъртта за такива хора изглежда разбираем и оправдан. Тъй като впрочем не са много хората, които нямат или никога не са изживели страх от смъртта (независимо от възрастта), питам се отново не е ли разпространеният страх от смъртта, освен естествена защита по пътя на инстинкта за самосъхранение, израз в по-зрелите години на неизживян живот, както и на преобладаващо чувство у толкова много хора, които на думи не вярват в живота на душата след смъртта.
Страхът от загубата на любов! Кой не се е докоснал и до този, познат на всички страх! Естествено, при условие, че преди това е имало любов. Ако има хора в света (може би днес повече отпреди?), които не са изпитали любов нито в детството, нито по-късно от което и да било живо същество, тогава в тях, предполагам, няма да има и страх от загуба на любовта, но не вярвам (наистина, казвам това като вярващ), че такъв човек няма да чувства (съзнателно или несъзнателно) силен копнеж за любов. Какво всъщност се случва с хората, които не познават любовта, дори и само нейната сянка? Някои от тях сигурно стават отмъстителни убийци на човешкия род, други се разболяват душевно, трети, онези с по-силен художествен талант, сублимират този катастрофален недостиг на любов, създавайки гениални произведения (немалък брой велики поети, белетристи, музиканти са преминали през тежко детство без любов). Не изчезва ли напълно този естествен страх на човека, страхът от загубата на любов – който започва още от известния „сепарационен страх“ на едномесечното бебе, продължава със страха на децата от загуба на родителите като единствени защитници и гаранти за сигурността на техния живот, и страха от загуба на обичания брачен другар – само у дълбоко религиозните хора, които са изпитали Христовата любов?
От Първо послание на Йоан знаем, че „в любовта няма страх, любовта пропъжда страха“. Любовта непрестанно се отдава, и колкото повече се дава, толкова повече я има в човека; тогава какъв е този страх от „загубата на любов“? Ето и отговора на въпроса ви дали „искрената вяра в Бога може да помогне“. Може, когато Вярата разпознае своята сестра Надеждата, а двете присъстват в своята трета сестра, Любовта.
Остана още един въпрос: какво да правим със страха от успеха? И в този случай бих различил естествения от невротичния страх от успех. Невротичен страх от успех е например онзи, при който такъв човек смята (по-често несъзнателно, но и съзнателно), че няма право на успех. Защо? Защото не е получил достатъчно подкрепа и сигурност от родителите в детството, защото родителите са били прекалено строги с него, защото по-големият брат или сестра са били покровителствани, и неговият личен успех би могъл да засенчи по-големите в семейството. По-нататък знаем, че успехите в живота са свързани с нашата вяра в себе си, като количество и като качество; важно е освен това дали успехите са постигнати с честен труд и морално поведение, или не са „заслужени“ по този начин. Действително човек понякога може да убеди себе си, че неговото придобиване на титли, имущество, пари е било „легално“, въпреки че никога не е било такова. Дали и кога ще се пробуди съвестта на такъв човек и дали „страхът от успех“ ще го накара да се опомни, не знаем. Впрочем страхът от успех може (и трябва) понякога да спохожда и нравствения и религиозен човек като предупреждение за възможността за възгордяване (най-стария и упорит грях, затова „смъртен грях“ за християните).
Както бихте могли да направите извод от моето фрагментарно изложение за страха като отговор на вашия (и не само вашия) уместен въпрос, страхът е сложен феномен, вкоренен в самата структура на човешкото същество. Необходимо е да го разпознаем, за да останем до „естествения“ страх и да овладеем невротичния страх и разбира се, постоянно да усилваме в себе си „искрената вяра“ и любов към Бога.

Откъс от 120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика на Владета Йеротич, „Омофор“, 2015, превод: Татяна Филева