Химнографията като богословие. Харизматичното богословие на светоотеческите слова

Темата за химнографията като богословие е обусловена от значението и смисъла, който влагаме в понятието богословие. Дали разбираме спекулативно, академично богословие, или богословието на отците на Църквата, което е плод на тяхното опитно богообщение и е харизматично богословие. Голяма част от химнографските текстове, както и светоотеческите текстове на Църквата са харизматично богословие. Известни отци на Църквата са също така и химнографи и написаното от тях е следствие на общуването им с Бога, плод на тяхното духовно съзерцание – θεωρία.
Св. Григорий Богослов настоява, че не всеки трябва да богословства и да разсъждава за Бога, а само „хора, изпитали себе си и напреднали в съзерцанието“[1]. През последните години бяха публикувани текстове, в които започна да се говори за значението на химнографията не само като литературен паметник, който се подлага на филологически анализ, а като „богословие в стихове“. В тази посока са изследванията на Leena Mari Peltolomaa[2], но най-добре илюстрират тази идея гръцките богослови: I. Κουρεμπελές[3], Γ. Μαρτζέλος[4], Α. Βούρλης[5], както и св. Юстин Попович[6], които разглеждат химнографските текстове редом със светоотеческите текстове, като плод на харизматичното богословие.
Химнографията и светоотеческите съчинения не могат да бъдат изследвани само като литературен паметник на древнохристиянската книжнина; те са много повече: те изповядват вярата на Църквата и разкриват живия духовен опит на отците на Църквата, предаден чрез техните съчинения. Опитът, чрез който тези „светли звезди на тайнствения Сион тайната на богословието ясно предадоха на Църквата“[7]. Вътре в сърцевината на Църквата, в богослужебния ѝ опит, в многолетната литургична традиция на Църквата се ражда боговдъхновеното богословие на отците и химнографското литургично богатство. Всяко от съчиненията на църковните писатели има конкретен повод, цел и предназначение.
Св. Григорий Назиански († 390) произнася забележителното си празнично слово „На Пасха“ по повод празника на възкресението, но и във връзка със своето завръщане при вярващите, след като преди това ги е напуснал. В този образец на омилетичното изкуство Богословът Григорий възпява Възкресението на Христос, но и описва трудностите и отговорностите на пастирското служение. Св. Йоан Дамаскин през VIII век използва Григориевото слово при съставянето на пасхалния канон „Воскресения ден“. На 1 януари 382 г. св. Григорий Богослов произнася надгробно слово за св. Василий Велики. В него пресъздава детайлно живота на светия Кесарийски архиерей, служението му в Църквата и християнските му добродетели. Няколко века по-късно св. Йоан Дамаскин въз основа на надгробното слово на св. Григорий Богослов пише канона за празника на св. Василий Велики.
Тези няколко примера илюстрират как отците на Църквата пишат своите съчинения: на базата на съборната вяра и богообщение[8]. По сходен начин се създават празничните слова за Успение Богородично и от отците св. Андрей Критски, св. Йоан Дамаскин, св. Теодор Студит, св. Григорий Палама, св. Никола Кавасила.
Създаването на първите систематични трудове и съчинения на църковното богословие се свързва с появата на ересите в живото Христово тяло, което е Църквата. За да отговори на изопачаването на Христовото учение, Църквата започва постепенно да формулира в систематичен вид своята вероизповед. В съчиненията на отците кападокийци, на св. Кирил Александрийски, св. Йоан Дамаскин, св. Григорий Палама се съдържа подходът на систематичното излагане на истините на вярата с цел тяхното правилно изповядване и в отговор на неправомислието. Успоредно с това в химнографските текстове и в проповедите съдържанието на непреходните божествени истини е изложено не по систематичен начин, а поетично, възприето и предадено по пътя на молитвата, съзерцанието, богообщението, богомислието и богохвалението. В Древната църква това се изразявало по един ясен начин, а именно – че правилото на молитвата поражда правилото на вярата (Lex orandi lex credendi est).
Химнографските текстове имат вероизповедно значение: от една страна, в тях се съдържат истините на вярата, а от друга – чрез тях църковната общност възхвалява Бога, влиза в общение с Него и се обожва. В този смисъл за химнографията може да се говори като за богословие и за богословието – като слово за Бога и славословие. Богословието като правилно учение за Бога е в същото време и правилно славословие за Бога. Някои от ранните отци и църковни писатели, като например св. Атанасий Александрийски, Дидим Слепец, Ориген и Евагрий Понтийски използват в своите съчинения двете понятия (богословие и славословие) като тъждествени[9].
В историята на Църквата първо се появява молитвеното богословие и въз основа на него вярата започва да се систематизира, да се аргументира, да се обосновава и да се защитава, но в основата на догмата стои молитвеният опит на Църквата. Затова изопачаването на богослужебните текстове в църковното богословие е опасно с оглед изкривяване на православното учение за вярата. И обратно: изопаченият и сгрешен догмат предизвиква появата на неправилни богослужебни химнографски текстове. В този смисъл химнографските текстове, които химнописците съставят, са отражение на молитвения опит на Църквата – те изразяват вярата на Църквата и предпоставят нейното точно формулиране в догмати.
Преди всичко в същността си химнографията е богохваление и богопрослава. Нейната цел е да възвеличи Троичния Бог, да благодари, да прослави, да измоли, да съедини в молитва Божия народ с Твореца. Богохвалението се изразява с богословие в стихове – изповядване на вярата по поетичен начин. Но на първо място е богохвалението и богопрославата. В този смисъл са твърденията на известния изследовател на византийската химнография Кристиан Ханик, който пише следното за Богородичната църковна поезия:

„В това отношение химнографията и в (частност) църковната поезия в чест на Богородица се намира в двойствена ситуация. В много случаи не е напълно ясно на кое място в даден химн в чест на Богородица авторът изразява вероучително определение и къде той излива собствено благочестиво чувство от личен опит. Тази двойственост обяснява защо в богословските изследвания се отделя по-малко място на химнографията, отколкото на омилетиката“[10].

Пример за молитвеното богословие на Църквата е канонът за празника Успение Богородично на св. Йоан Дамаскин, който изповядва истините на вярата, като възхвалява Бога и Божията майка, чийто празник е повод на неговото химнотворчество.

„Ще отворя устата си и ще се изпълня с Дух,
и слово ще произнеса за Майката царица“[11].

Канонът на св. Йоан Дамаскин, както изобщо неговите химнографски текстове и конкретно празничните песнопения за Успение Богородично са изпълнени с присъствието на Духа и възпяват Богочовека и Неговата майка, „Майката царица“. Тази особеност е характерна за химнографските текстове за празника Успение Богородично и на останалите известни автори и химнописци.

Откъс от Празникът Успение Богородично в православната богослужебна традиция на свещ. Стоян Чиликов, „Омофор“, 2019

Бележки

1. Вж. S. Gregorius Nazianzenus. Oratio 27 PG 36, 13 C; Григорий Назиански. Пет богословски слова – Сл. 27, 2 (прев. Иван Христов). С., 1994, с. 26.
2. Peltolomaa, L. Hymnography as theology, Case Study: The Akathistos Hymn. – In: Θεολογία, τόμος 75. Αθήνα, 2004, p. 705 – 712; Peltolomaa, L. The Image of the Virgin Mary in the Akathistos Hymn. Leiden, Boston, 2001. Във второто съчинение преобладава предимно филологическият анализ, докато в първото авторката ни въвежда в изследването на проблематиката на химнографията като богословие.
3. Κουρεμπελὲς , Ι. Γ. Ρωμανού Μελωδού Θεολογική Δόξα. Θεσσαλονίκη, 2006.
4. Μαρτζέλος, Γ. Η Χριστολογία του Βασιλείου Σελευκείας και η οικουμενική σημασία της. Θεσσαλονίκη: εκδ. Π. Πουρναρά, 1990; Μαρτζέλος, Γ. Η Μαριολογία του Βασιλείου Σελευκείας και ο Ρώμανος ο Μέλοδος. [Електронен ресурс, към 12.01.2017 г.] http://www.scribd.com/doc/76970189/h-Mariologia-Toy-Basileioy-Seleykeias scribd.
5. Βούρλης, Α. Θέματα Ορθοδόξου χριστολογίας (επί τη βάσει υμνολοκικῶν κείμενῶν). Αθήνα, 2000.
6. Вж. Иустин, архим. Догматика Православне цркве, кн. трета. Београд, 1978. Богословските текстове на св. Юстин Попович са специфични със своя поетичен език и най-добре илюстрират химнографията като богословие. Той използва богослужебните и светоотеческите текстове наравно с тези от Свещеното писание, за да аргументира тезите на своите догматически съчинения.
7. Вж. Слава на „Хвалите“, Неделя на св. отци. – В: Цветослов. С., 1927, с. 341.
8. Вж. Риболов, С. Традиция и контекст в богомислието на гръцките отци. София: СИ, 2014, с. 37 – 44; Ματσούκας, Ν. Δογματική και συμβολική θεολογία, А΄. Εἰσαγωγή στή θεολογική γνωσιολογία. Θεσσαλονίκη, 1996, σ. 170 – 174. Ἱεροθέου, μητροπ. Ἐμπειρική Δογματική τῆς Ὀρθοδόξου Καθολικῆς Ἐκκλησίας κατά τίς προφορικές παραδόσεις τοῦ π. Ἰωάννου Ρωμανίδη, τόμος Α΄. Λεβαδεία, 2011, σ. 242-256; Чиликов, С. Богословието на отците – дилеми, перспективи и реалии. В: Християнство и култура 6(83), 2013, с. 93-105; Арнаудова, Е. Аспекти на развитието на християнската химнография в периода V – VIII век.Сборник доклади от международна научна конференция. Пловдив, 2018, с. 234 – 237.
9. Виж повече в изследването: Скутерис, К. Смисълът на богословието и отговорността на православния богослов в наши дни. [Електронен ресурс, към 19.08.2016 г.] http://dveri.bg/component/com_content/ Itemid,100522/catid,281/id,22986/view,article/.
10. Hannick, C. Theotokos in Byzantine Hymnography: the Typology of Allegory. – In: Images of the Mather of Good: Perceptions of the Theotokos in Byzantium (ed. Basillaki, M.). Ashgate, 2004, p. 70. Цит. по: Тафт, Р., цит. съч., с. 407.
11. „Ἀνοίξω τὸ στόμα μου, καὶ πληρωθήσεται Πνεύματος, καὶ λόγον ἐρεύξομαι τῇ Βασιλίδι Μητρί, καὶ ὀφθήσομαι, φαιδρῶς πανηγυρίζων, καὶ ᾄσω γηθόμενος, ταύτης τήν Κοίμησιν“. Ирмос на първа песен от канона на св. Йоан Дамаскин за Успение Богородично. MR VI 413.