Нашата цел

„Колкото и странно да изглежда, но е истина,

че идваме на този свят, не за да се наслаждаваме,

а да се спасим от него.“

Св. Николай Велимирович

Свещ. Ясен Шинев

Целта на всеки, който повярва в живото слово на Спасителя и реши да го последва по трънливия път до Неговото царство, е една единствена, ясна и категорично изразена – да са спаси. Както затворената птица – да разчупи клетката и да излезе от нея. А след това, освободила се от тягостното робство, да разтвори криле и да полети към небето. Всичко друго в духовния живот, изречено или тълкувано, може да е излишно и дори съблазнително, но темата за спасението на християнина е централна и решаваща.

В особена степен това се отнася за православния човек, който е детето на Бога, и преживява дълбоко и съкровено, с очакване за Пасха, своя малък път до Пречистия Иисус. Тази тема определя пулса на неговия духовен живот и ръководи неговия вътрешен ритъм. Всичко, дори и в рамките на един ден, – от сутрешните молитви до помислите и делата – трябва да бъде подчинено на нея. Понякога, само понякога, вярващият я губи от себе си, залутан в своите борби, заблуди и размисли за бъдещето, или просто поддал се малко или много на духа на този свят. В началото той е обзет от първата благодат, и възпламенен от нейния огън, е готов да се жертва за вярата в святото, неразбираемо за околните безумие, готов е да блоговести, благовести, благовести. А после, след като по Божи промисъл тя се отдръпне от него, трябва да напрегне цялата си свободна воля и да даде най-доброто от себе си, за да си я върне, да я задържи и да затупти отново с нейния топъл и динамичен пулс. И оттогава до края на своето лично подвизаване, срещайки низ от изпитания, “минавайки през огън и вода“, да изтърпи, да издържи и да заслужи вечното блаженство.

Няма спор, че ще бъде трудно. За това свидетелстват Светото Евангелие, примерът на Божиите угодници и наставленията на светите отци. Наричат го подвизаване, неспирно трезвение, „изкуство на изкуствата“, най-важното, ключово изискване от Христос по трънливия път нагоре. Няма широк път към небето, и мисловните конструкции или промяната на психологическия подход само временно могат да забавят или да задържат искрено вярващия. Но всичко, което ще преживее, е за спасение! Абсолютно всичко, от най-малкото до най-голямото, защото и „космите на главите ни са преброени“ (Мат. 10:30). А залогът е неговата душа и състоянието на пребиваване – в блаженството на рая или в проклятието на ада. Господ Бог, Който е създал цялата вселена, владее всичко видимо и невидимо и го управлява като Вседържител, има план за всеки, а особено за повярвалите в Неговия Единороден Син.

Не просто план, а Промисъл. Дълбок, мощен и съкровен. Твърде различен от този на нашия ближен – брат или сестра, духовник или мирянин. Личен и насочен само и единствено към него.

Светите отци ни учат, че с каквото и да се занимава християнинът, и в каквото и историческа епоха или културна среда да се подвизава, пътят за спасение е открит. Нещо повече – начините са ясни, доказани и проверени, изразени от учението на Светото Православие. Живот според неговите боговдъхновени предписания, дръзновено участие в неговите свети тайнства, едно задължително въцърковяване, което да доведе до „охристовяване“ на личността. И всичко това в нестихващата и дълбоко съкровена метаноя, в борба с повредената стара природа и с нападенията на поднебесните духове на злобата. Борба нестихваща, битка с променлив успех до последен дъх, невидима бран. Но борба благословена и най-важното – свята!

Уви, нашият живот е твърде кратък и колкото по-възрастен става човек, толкова повече разбира неговата преходност. Ние всички, колкото и различни да сме, идваме в него не по наша, а по Божия воля, търсим своите пътища и искаме да намерим рецептите за лично щастие, но ако имаме порив да търсим истинското, рано или късно оставаме разочаровани. Защото то, лелеяното щастие, е свързано с пълнотата на изживяванията и спокойното, почти безметежно пребиваване на духа. Но изтощени, търсейки живия извор, постепенно разбираме, че тук, долу, в земята на нашето странничество, в долината на смъртната сянка всички извори са отровени. И тогава, покрусени от всичките ни опити и уморени от разочарования, проплакваме и се насочваме към спасителната Ветезда – Христовата църква.

Там са изцеряващите струи, вечната утеха и пълнотата на благодатта. Колкото по-рано разберем това, толкова по-добре за нас, защото не само спестяваме грехове, но и печелим време за нашето освещаване и преобразяване като изкупени с Неговото Тяло и Кръв.

Затова нека да не се леним, а да напуснем гибелната суета и полудуховност, и да сгреем  хладните си понякога сърца. Нека да помним, че нямаме представа кога ще бъдем призовани пред престола на Вседържителя и често да си напомняме това удивително прошение от св. Божествена литургия: “… добър отговор пред Страшното Христово съдилище от Господа просим!“. Защото всеки от нас ще бъде изправен пред суровата и неотменима реалност, и ще ни се отдаде заслуженото за всичко сторено или несторено от нас.