Религиозните одежди на неврозата

Колко неприятни хора срещаме в храма и колко болезнено може да е това за тези, които току-що са намерили пътя към Църквата. Някъде са те нахокали, на друго място свещеникът се е заел с поучения, на трето място – „благословил” за това, което си поискал… Защо в Църквата са толкова властни? (…) Свои мисли споделя християнският психолог Наталия Инина, автор на книги, сътрудник във Факултета по психология на Московския държавен университет, преподавател в Руския православен университет.

Как сме живели без вас, уважаеми психолози?

В ролята си на лектор в курса „Психология за свещеници” (този курс водихме заедно с Борис Сергеевич Братус) влизам в зала, пълна с черни раса. Множество хора на и над средна възраст ме гледат с особения поглед на човек, свикнал да приема изповеди.
Всеки път в такава аудитория говорим едно и също. „Всичко, което ни казвате, ни е ясно: „бартерните” отношения с Бога, разминаване със себе си, желание постоянно да ви оправдават и да ви галят по главата — ние се сблъскваме с това всеки ден. Но как преди сто, двеста години вярващите са живели без психология?”.
Много правилен въпрос.
Антрополозите и изследователите на историята на религията са единодушни: древният свят е бил дълбоко религиозен. Навсякъде и във всичко. Най-точно от психолозите за това е писал Карл Густав Юнг, показвайки, че психиката на човека от миналото е била цялостна благодарение на това, че той е съществувал в две реалности — физическа и метафизична. Земният свят, където има смърт, начало и край, където се сблъскват доброто и злото, и духовният свят, където всичко е ясно, намира се в цялост и цари хармонична красота. За хората е било нормално да възприемат света именно така.
Освен това, за древния човек материалният свят е бил вторичен и реален дотолкова, доколкото в него е присъствало духовното измерение (сравнете с днешния ден – всичко е наопаки!). В неговата религиозност няма невроза — неговата вяра е естествен способ за разбиране на битието.
Но през XVII век започва процес на десакрализация. Настъпва епохата на новия начин за разбиране на света – научен, рационален, в който на религиозността се определя второстепенна роля, а някои даже я наричат продукт на човешкото общество, а не изначална реалност.
Постепенно човекът се превръща в клетка от този динамичен процес.

Как човекът престана да чувства себе си

Традициите се рушат, именно тези традиции, които определят религиозното съзнание, без да изискват задълбочено осмисляне. Като резултат – нямаме традиции, никой никому нищо не предава и всяко ново поколение се изправя пред свой собствен, индивидуален, уникален избор; като че ли преди него не е имало никаква история.
Ние вече не сме способни да съществуваме в две реалности – за нас остава само материалният свят. Даже в психологията, науката за душата, премахнаха душата, защото е невъзможно да се измери, претегли, пресметне, „затова не заслужава да ѝ обръщаме внимание”. Няма способи и средства, които да въздействат върху дълбоките душевни процеси. Все по-често отправяме апели към мозъка, към рационалното. Настъпва раздвояване на човешката психика.
Какво означава това в ежедневието? Обърнете внимание на възпитанието на съвременните деца: в тях тъпчат колкото се може повече знания: на три години те са длъжни да говорят английски език, на пет – да решават математически задачи, да четат стихове, които не разбират. И това е тенденция. Ако знаете много – ще бъдете щастливи. Състоянието на душата не вълнува никого; видите ли, това са някакви отживелици.
На съвременния свят са нужни хора, които умеят добре да възприемат, преработват, възпроизвеждат информация (максимално близка до текста), да са успешни, конкурентни. Какво чувстват, какво ги тревожи, какви са страховете им, желанията? Всичко това остава отвън. Къде отива? Изтласква се.
Ние твърде слабо осъзнаваме собствената си същност, почти не чувстваме това, което живее дълбоко у нас. Има рационални неща, които разбираме (около 5-10%) и много, които не разбираме – волята, емоциите, афектите, травмите (90-95%). Заплатихме за десакрализацията с разрушаването на собствената си психика. И когато притежаваме такова разкъсано съзнание, ние го пренасяме в която и да е религия.

Свещеникът – „родител” и енориашът – „дете”

С какво често се сблъскваме, когато навлизаме в православното пространство? „Не стоиш където трябва”; „Не се кръстиш когато трябва.”, „Облечен си неподходящо.”, „Ако говорите в храма, ще получите наказание…” и т.н. Има някакви правила и рамки, в които сме длъжни да се впишем. Никого не интересува дали ги знаем или не. „Ти си дошъл в нашия дом и затова си длъжен да знаеш неговите правила”.
В Църквата има достатъчно хора, които обичат да казват: „Сега ще ви научим. А вие се учете. И не задавайте глупави въпроси”. В огромна степен това е свързано с психологията, а не с християнската религия.
Спомням си случай, разказван за митрополит Антоний Сурожки. Веднъж на литургия Владиката започнал своята проповед така: „Сега в храма влезе жена с количка. Някой от вас ѝ направи забележка. Тя си тръгна и е възможно никога да не се върне. Аз със своята свещеническа власт заповядвам на този, който направи забележката, до края на дните си да се моли за тази жена и детето ѝ”. И се прибрал в олтара.
Това е твърдост. Но всички знаем колко мекота, доброта и топлота е проявявал владиката към своите духовни чада. Той е имал право на тези тежки думи!
В храма има достатъчно материал за анализ от психолозите. Ще Ви напомня схемата на транзакционния анализ: у всеки човек има три ипостаси – родител, възрастен, дете. Общуването между хората е възможно по строго зададени линии: родител –дете, дете – родител, възрастен – възрастен. В каква позиция се намира постоянно свещеникът? В позиция на родител. И повечето хора се обръщат към него от ипостаса на дете (отче, поемете вместо мен отговорност): „Отче, благословете! Отче, посъветвайте ме какво да правя? Отче, наляво или надясно?”. Какво ли е постоянно да си „родител” на възрастни хора? Непоносимо. А ако свещеникът е властен по природа? Той ще повярва, че е призван да решава човешките съдби!
След това детето-енориаш се преражда и казва: „А сега аз ще съм родител! Така; кой тук има нужда от поучение? Ще ви научим”. Действайки по същата схема, той пропуска взаимодействието възрастен-възрастен. Всичко това остава на ниво психология, душевното ниво; за духовност не става и дума.

Критериите на невротичната религиозност

В невротичната религиозност не става дума за личността, защото личността означава избор, свобода, способност да се издържа на неопределеността. Неврозата не е способна на това. Човек, отказал се от собствен избор, винаги чака помощ отвън, очаква изменения на собствения си живот отвън. Мотото му е: „Дайте!”, а не „Вземете”.
Огледайте се наоколо и ще видите, че много хора идват в църквата с такива мотиви: „Аз на Тебе, Господи, ще дам това, а Ти на мен – ето това.” И ако не го получи, у него се появява обида към Бога. „Аз толкова се старах, а Той?!”…
Бог се опитва да ни даде да почувстваме, че сме простени и любими, а ние не желаем. Ние свикнахме да живеем в състояние на тревога, страх, напрежение и вече не можем по друг начин.
Стилът на неврозата задава характер – или навътре в себе си, или обвинения към другите. Това работи както в Църквата, така и извън нея. Или „Виновни са близките ми, аз се разкайвам всяка седмица, но нищо не се променя, защото те ме довършиха”. Или „Нищо не се променя, защото аз не мога да си простя”.
При невроза човекът действа по логиката на самооправданието или самообвинението, самонаказанието или наказанието на другите. Там няма най-важното – другия човек. Това е основен критерий. Невротичното „дай” не вижда другия човек, както не вижда и своята невротична вина. Звучи парадоксално, но не вижда и себе си.
При невроза е нарушена оптиката на възприемане и няма среща с реалността. Вместо нея винаги има някаква картинка, страшна, или прекрасна, но нереална. Всичко е „твърде” – твърде черно, твърде бяло, ярко червено.
Психологическите проблеми на вярващия по същество са същите като при невярващия, но е възможна и религиозна подплънка. „Как да обичам себе си – това е грях?”, „Как да искам нещо от другите, мога да ги обидя?”. Възникват и реверанси към смирението, но винаги не на място и не по същество. Такива хора използват измъкнати от контекста религиозни идеи за своите невротични цели, без дори да разбират, че го правят.
Задачата тук може да е преход от инфантилна религиозност (наказващ Бог, страх от наказание) към религиозност на възрастен (Бог е Отец и Събеседник), поемане на отговорност, преодоляване на невротичното чувство за вина, страха от наказание, поразяващо, а не изцеляващо душата. Ако има невротичен страх, то няма да има религиозен страх. Първият ще потъпче втория. Отчаяното „Бог не ми прощава” може да означава само едно: самият човек не прощава. Мислите: „Господ ме наказва” и „Всичко лошо е от мен” преминават като червена нишка през живота на невротика. Една моя клиентка си счупи ръката и смяташе, че сама си е виновна, защото е „предизвикала бедата”. Нужно е до такъв човек винаги да има друг, който да каже: „Не. Ти просто си счупи ръката. Това е“.
За да имаме страх Божий, трябва да сме себе си, да станем личности, способни да кажат: „Аз съм, Господи. И аз се страхувам, но се страхувам да не Те оскверня със своя грях, страхувам се да не изгубя любовта си към Тебе”.

Автоагресия под маската на аскетизма

В невротичната психология има много автоагресия, тоест агресия, насочена към самия себе си. Когато такъв човек идва в Църквата и се сблъсква с понятието за греха, това е краят. Неговото вътрешно неприемане на самия себе си получава „религиозно оправдание”. Той ще се занимава с безкрайно самонаказание и самокритика, смятайки, че това е пътят към праведността.
Ще Ви разкажа случай от моята практика. Веднъж дойде един много потиснат човек: от една страна се чувстваше желание за реализация, но от друга – комплексираност и неувереност в себе си. Типичен пример за автоагресия. В своите аскетични практики той беше стигнал до крайности: постеше по начин, невъзможен за съвременния човек, молеше се през цялото си свободно време – по три акатиста на ден, канони, четене на Стария Завет. Свещеникът го поощряваше, без да разбира, че този енориаш е ревностен не от страх Божий, а заради насочена към себе си агресия, „за да не ми изглежда животът приказка”. (По-късно поговорих с този свещеник и той благослови своето чадо да чете само сутрешните и вечерни правила и да пости като всички).
Както казваше мой познат свещеник: „Защо в нашето съзнание грехът потъпка любовта?”. Докато човек не си изясни собственото си психологическо състояние, е много сложно да търси път към духовността.

Трябва да знаем кои сме

Възрастният, зрял човек реагира по следния начин на неприятностите: „Да, сложно е… Сега малко ще се пострахувам, но и ще започна да мисля как да се справя”. И действа. Да, получава цицини, но и навици, опит, мъдрост. Не е страшно да паднеш за пети път… изправянето е значително по-лесно.
Невротикът казва: „О, Боже! Край… Не, само не това!”. Той обръща гръб на реалността, която му се струва нетърпима. Оправдава се, рационализира, отблъсква, защитава се, единствено не действа.
Често неврозата ни подтиква към израстване. Страдаме и искаме да излезем от кризата. Неслучайно велики психолози като Ерих Фром и Виктор Франкъл са смятали, че е по-добре да си невротик, отколкото адаптант, който просто се е слял с тълпата и играе по правилата – този човек просто не съществува. Невротикът, добър или лош се бори за своето Аз.
Израстването се случва чрез преодоляване; това е борба. Помните ли „Легендата за Великия инквизитор” на Достоевски? Когато инквизиторът казва на Христос: „Защо пак си дошъл? На хората не е нужна твоята свобода, те ни я дадоха. Остави ги да си отидат без да се родят”. Неврозата е борба да се родиш; а адаптацията е съгласие да не бъдеш. Човекът, преодолял неврозата, не започва да живее по-лесно. Живее по-сложно, но по-интересно и по-богато. Слънцето свети и творческият живот кипи. Дълбоката личностна вяра става възможна. В нея изгарят страховете и непоносимото се оказва посилно и възможно.

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

Източник: Matrony.ru