Приятелите на Адам

О, Боже, засили в нас чувството на близост с всички живи твари,

нашите малки братя, на които си дал земята за дом, както и на нас.

Нека осъзнаем, че те не живеят само за нас, а за себе си и за Теб,

и че обичат сладостта на живота като нас,

и Ти служат по-добре, отколкото ние.

Св. Василий Велики

Много рано една сутрин, малко след като отците се преместили в пустинята, сред манастира се разнесло силно кукуригане на петел. Отците скочили и открили петела върху масата в средата на столовата. Те нямали представа откъде се е появил и как е влязъл. Петелът изкукуригал още няколко пъти.
Скоро се разнесъл смях пред портата. Оказало се, че дякон Николай, приятелят на отците, докато пътувал, бил привлечен от ярките пера на петела и го донесъл като подарък. Той пристигнал през нощта и го оставил в столовата.
Когато слънцето изгряло, утринната светлина разкрила невероятната красота на птицата, принадлежаща към някаква екзотична порода. Целият в златно, червено, синьо и с яркозелени нюанси, той буквално блестял и сияел на слънчевите лъчи. Погледнати от различни страни, неговите златисти пера някак променяли цвета си.
„Никога не бях виждал такава птица преди – си спомня о. Герман, – като същество от друг свят.”
Смело крачещ из манастира, петелът явно харесал околността. Станал първият „трети брат” в манастира, чието монашеско послушание било да буди монасите за молитва. Той научил отците да не се доверяват на будилници, а на него. Образът му на будещ хората за молитва напомнял за разкаянието на св. апостол Петър при пропяването на петела. По тази причина всички петли в Русия ги наричат „Петя”, умалително от Петър.
Отец Серафим, чието семейство гледало кокошки, когато бил малък, направил курник за петела. Когато наближила зимата, той отишъл в града и купил четири снежнобели кокошки, за да имат отците свои яйца. Тъй като кокошарникът тази зима бил близо до кухнята, било лесно да се наблюдава отблизо. Отците забелязали система в съня на тези птици: те наблюдавали залеза и си лягали едва когато слънцето напълно залязвало, и излизали от дома си не по-рано, но и не по-късно от изгрев слънце. Отец Серафим забелязал също, че кокошките били със съвсем различни характери. Те се разхождали и си търсели храна по различен начин, гласовете и поведението им също се различавали.
Една от тях, която пеела по цял ден, о. Серафим нарекъл „Пойната птичка”, друга, която непрекъснато се заяждала с останалите – „Лошото момиче”, а главната жертва на лошото отношение станала „Пепеляшка”. Дори с пилешките си мозъци, те все пак показвали привързаност. Любимата кокошка на о. Серафим на име „Румянец” (руската дума за „руменина”) често го следвала наоколо.
Години след преместването им в скита отците нямали котки и кучета, като си мислели в своята отдаденост на Бога, че на монаси не подхождат такива мили любимци. Един ден Нина Секо им донесла подарък. Нина застанала с о. Герман пред вратата и му казала да си затвори очите и да си протегне ръцете. Когато отворил очи, в ръцете му имало сиво котенце. Той не искал котенцето, но Нина го попитала дали наоколо случайно няма досадни мишки.
„Е, добре – казал о. Герман, а после се обърнал към котето. – Ако до час хванеш мишка, ще останеш. Ако не, ще трябва да си ходиш.”
Котенцето се шмугнало под постройката. След петнадесет минути, докато о. Герман и Нина все още разговаряли, котенцето донесло пред вратата мишка и я сложило в краката на о. Герман, като по този начин изпълнило сръчно първото си монашеско послушание. Котката останала, а после се появили и други. Преди появата на котките в скита отците често виждали гърмящи змии. Отец Герман понякога влизал в килията си и намирал някое от тези смъртоносни влечуги, свито в калимавката му или проснато на леглото. След идването на котките обаче станало рядкост да се види змия. Отците се досетили, че змиите са били привличани от мишките в постройките, а когато котките намалили популацията на мишките, вече нямало причина змиите да идват. Така котките станали не мили игриви любимци, каквито отците не желаели да имат в манастира, а незаменими труженици за общата сигурност.
Тъй като не е подходящо да се дава на животно име на светец, отците кръщавали котките си най-често на места, свързани със светеца, в чийто ден пристигала котката. И така, една котка, която дошла в деня на св. Герман Аляски, била наречена „Аляска”, друга, дошла в деня на св. Теодор Тирски, станала „Тир” и т.н. Една сива котка с тъжни очи пристигнала на празника на Богородица „Всех скорбящих радост” и била наречена съответно „Скръб”.

Скръб

Личен приятел на о. Серафим била Тир. Тази дребна, пъстра котка била майката на целия манастирски котешки род и никоя друга не смеела да ѝ се противопостави. Дори в килията на о. Серафим се разполагала като кралица. Сядала тихо в скута му, докато печатал някоя статия, а на него не му се искало да става, за да не я безпокои. Един ден той влязъл в манастирската работилница и видял, че е родила котенцата си сред книгите на редакторската му маса!
Най-много обаче отец Серафим обичал кучетата. Никога не намерил заместник на Дито, обичното му куче от детството. Един ден обаче през манастирската порта влязло красиво оранжево-черно мъжко куче, отчасти немска овчарка. То бързо се сприятелило с отците. „Няма ли да е хубаво да си вземем куче?” – мило се осмелил да предложи о. Серафим. Но кучето имало нашийник, а явно и стопанин, и отците се почувствали длъжни да сложат съобщение в магазина в Платина. Скоро след това дошъл мъж с пикап да си прибере „Мърфи”. Кучето се свивало и гледало господаря си уплашено, което несъмнено показвало, че с него са се отнасяли зле преди. Мъжът бил гневен и очевидно малко го било грижа за Мърфи. На о. Серафим му било тъжно, когато изпращал приятелчето си. Няколко дни по-късно Мърфи се върнал в манастира, явно изминал сам целия път дотам. Собственикът отново дошъл да го прибере. „Влизай в колата!” – изкрещял мъжът на кучето и го ударил с ръка. „Ако пак го направи, – казал той на отците – ще трябва да го задържите!” Този път изминали само петнадесет минути, преди Мърфи да се върне. Отец Серафим тайничко се радвал. Името на кучето „в света” било Мърфи, но в манастира той щял да се нарича вече Свир, тъй като първия път дошъл в деня на св. Александър Свирски.
Отците казвали, че никога не са виждали толкова благородно животно. То определено нямало типичен кучешки нрав. Гледало на хората с блеснали очи и с мило, смирено изражение. Привързаност, игра, приятелство, закрила: всичко правел, когато му било времето. Той държал настрана мечките и планинските лъвове (но без ненужно и непрекъснато лаене) и дори помагал на изгубили се в гората братя да намерят обратно пътя към манастира. Отец Серафим почти никога не милвал Свир. Между тях съществувало мълчаливо приятелство. Както правел и с Дито, той общувал със Свир, като се вглеждал дълбоко в очите му.

Свир

В древното византийско изкуство често се срещат изображения на пауни, тъй като в раннохристиянските времена на пауните се гледало като на образ на Възкресението, а на опашките им – като на многоок херувим. Следвайки практиката на някои византийски манастири, Платинският имал пауни. Един поклонник дал на отците две такива птици, а те скоро се размножили. Пауните обикаляли гората да си търсят храна, а всяка пролет им израствали нови опашки с невероятни цветове – великолепен израз на Божието изкуство. Местните сърни станали почти толкова близки на отците, колкото и домашните животни. Като относително защитено от ловците място, сърните харесвали манастира.
„Започна ловният сезон – пише о. Серафим една есен в писмо – и нашите сърни са все край нас. Всъщност, докато пиша това навън, съм заобиколен от пет сърни, три от тях пият от нашия „извор”.
Отците наблюдавали как едно малко сърне, с което се сприятелили, пораснало и станало млада майка. През юни 1972 г. о. Серафим написал: „При нас започва лятото и само преди два дни нашето „бебе” сърне роди близнаци точно пред църквата! Бяха на по-малко от дванадесет часа, когато ги видяхме, но вече тичаха наоколо (и се препъваха). За наша изненада забелязахме, че Бебчо не си е направила леговище или нещо такова, а разхожда малките от място на място и им позволява да спят, където си поискат, а тя застава малко встрани. Вече трети ден не си тръгват от манастира, което показва, че ни имат „доверие”. Обръщаме се понякога да ги погледаме, а веднъж намерихме едно сърне, свито под „дървото на св. Герасим” с иконата над него. Много трогателна гледка”.
От всички сърни о. Серафим най-много харесвал един светъл самец на име Белушко. Голям, царствен и красив, с туфичка рошава бяла козина на гърдите, той се разхождал наоколо като цар на гората. Знаел, че монасите са приятели. Сред тях бил съвсем като питомен, приближавал се и ядял от ръцете им, а те го галели. Един ден през ловния сезон, когато необезпокояван се разхождал из манастирските земи, от пътя се чул шум от джип. Белушко не усетил опасността и тръгнал към църквата, зад която се приближавал джипът. Един от братята го последвал и започнал да вика: „Белушко, стой тук! Белушко, не ходи там!”. Джипът забавил, ловците в него видели самеца, а и несъмнено чули отчаяните викове на брата. Но той продължавал да върви. Едва изминал десетина метра след църквата, когато се чул изстрел. Белушко паднал мъртъв. Отец Герман вече тичал към мястото. „Какво правите? – извикал той на ловците, посочвайки табелата „Ловът забранен”. – Това е частна собственост!” Ловците очевидно били пияни. Мъжът, който стрелял, насочил все още димящата си пушка към о. Герман. „Какво каза?” – попитал мъжът бавно и заплашително. Отец Герман, разбира се, тогава не казал нищо и след малко колата обърнала надолу по пътя. Когато о. Серафим научил за ненужната и жестока смърт на Белушко, влязъл в църквата и се разплакал.

Афося, родена в манастира „Св. Герман” в деня на св. Атанасий Светогорски

Докато живеели в скита, отците научили за опит, свързан с животни, проведен от съветското правителство. Болшевиките смятали, че всички домашни животни, с изключение на стопанските, са буржоазен лукс, и в някои райони на Русия избили всички такива животни. Години по-късно било направено психологическо изследване сред хората от тези райони и от места, където животните били оставени живи. Установило се, че хората, лишени от животните си, страдали в много по-голяма степен от депресии, нервност и склонност към самоубийство, отколкото другите. Очевидният извод бил, че животните имат някакъв лечебен ефект върху хората.
Отците видели тази истина на практика в манастира. Сред непрекъснатото напрежение от работата, която лежала на плещите им, животните били източник на почивка и радост за тях. Котка бутвала вратата на печатницата и влизала вътре, докато отците работели, или пък през прозореца се виждало как две червеношийки си строят гнездо – такива неща сваляли товара на човешкия свят и показвали действителността на Божието творение, от което човекът е част. Тези животни нямали нищо общо със счупените коли, печатарската техника и линотипа, нито с различните други проблеми, с които отците се занимавали.
„В нашата естествена среда – отбелязва о. Герман – животните са си съвсем на място. В атмосферата на съвременния свят, от друга страна, те сякаш са лишени от силите си, не съответстват на изградения от човека свят. Когато се вгледаш в очите на някое животно, виждаш, че то е не просто мило, пухкаво нещо за игра, а много по-сериозно явление, същество, за което животът е важен. Животните носят при нас своя свят, сякаш почти ни казват: „Влезте в света на Бога. Вие сте част от вечността”.
Отец Герман си спомня един мил момент, когато били двамата с о. Серафим и животните дошли при тях. Свир погледнал всеотдайно нагоре и помахал с опашка, а красивата, с бели лапички, котка Киза стояла кротко до него.
– Как мислиш – попитал замислено о. Герман – за какво са животните?
Отец Серафим отвърнал:
– Имат нещо общо с Рая.

Откъс от Отец Серафим Роуз – живот и дело на йеромонах Дамаскин, „Омофор“, 2015, превод: Людмила Митева