Как аз и още 150 милиона американци сме пропуснали ТОВА?

Как открих Православието след 60 години като християнин

Мисля, че най-сетне започвам да разбирам как успях да прекарам по-голямата част от живота си като християнин, без никога сериозно да се замисля за Православието.

Протестантското християнство е толкова дълбоко вплетено в американската среда, че повечето от нас дори не забелязват, че живеят в него. Аз със сигурност не го забелязвах. Задавахме въпроси — много въпроси. Понякога доста странни: Какво да мислим за динозаврите? Кога ще бъде “грабването” на Църквата? Възможно ли е човек да изгуби спасението си? А ако изпия една бира — това грях ли е?

Имахме отговори, схеми и дори бяла дъска за подобни въпроси. Но сега, когато поглеждам назад, осъзнавам, че е имало много по-важни въпроси, които никога не ми бяха хрумвали.

Какво се е случило с Църквата след книгата „Деяния на светите апостоли“? Кои са били християните, които самите апостоли са учили? Как са разбирали Евхаристията? Откъде всъщност произлиза Библията, от която проповядвах всяка неделя? И когато християните не са били съгласни помежду си относно смисъла на Писанието, кой е решавал спора?

А може би най-големият въпрос е този: ако Христос е основал Църква, какво се е случило с нея?

Преминах през семинарско обучение. Проповядвал съм стотици пъти. В крайна сметка ръководех голяма протестантска общност. И не си спомням някога сериозно да съм си задавал този въпрос: какво се е случило с Църквата, която Христос е основал?

Очевидно съм бил прекалено зает с динозаврите.

Преди шест месеца обаче влязох в православен храм. Днес се подготвям да стана част от тази Църква. И не мога да не се запитам: къде беше Православието през първите шестдесет години от живота ми?

Разбира се, знаех, че съществува такава църква. Бях чувал за Гръцката и Руската православна църква. Вероятно съм минавал с колата покрай десетки православни храмове. Просто никога не съм разбирал, че това има нещо общо с мен.

Именно това ме озадачи най-много. Как е възможно нещо толкова древно, огромно и важно да е било пред очите ми през целия ми християнски живот, без никога сериозно да съм го разглеждал?

А ако това се е случило с мен, колко ли други християни могат да кажат същото?

***

Мисля, че започнах да разбирам причината, когато погледнах по-внимателно към християнската история и към собствената си среда. Християнството, което наследих, не ми беше дало всички възможни въпроси. Беше ми дало определен кръг от въпроси и аз приемах този кръг за естествен. Всичко извън него не ми изглеждаше като нещо, което нарочно ми е било скрито. Просто никога не беше ставало дума за него.

Когато започнах да изучавам историята, осъзнах, че всъщност съм наследил цяла „карта“ на християнството.

Погледнете Европа. Гърция и Сърбия са предимно православни. Италия и Полша са предимно католически. Части от Северна Европа исторически са били оформени от протестантството.

Това само по себе си не доказва коя християнска традиция е истинна. Но показва нещо важно: повечето от нас наследяват някаква религиозна карта много преди да сме достатъчно възрастни, за да я изследваме самостоятелно.

Ако бях роден в Сърбия, а не в Америка, щях ли да стана протестант? Вероятно не. Но ако бях роден в Сърбия, щях ли непременно да прекарам години в съмнения дали Православието е истинската Църква? Вероятно също не.

Географията не доказва богословието. Но тя има огромно значение за това коя богословска традиция ще ни бъде предадена първа. А картата, която аз наследих, беше почти изцяло западна и протестантска. Православието почти отсъстваше от нея.

Защо Православието остана невидимо

Една от причините започнах да разбирам, когато сравних начина, по който Православието и протестантството са се разпространявали в Америка.

Разбира се, това е опростена картина и има важни изключения — например ранната православна мисионерска дейност в Аляска. Но като общо правило може да се каже, че Православието е следвало пътищата на православните хора.

Протестантството, от друга страна, често е отивало там, където е нямало протестантска общност. В даден град няма баптистка църква? Изпращат човек, който да започне такава. Няма методистка общност? Основава се методистка църква. Градът расте и има нужда от презвитерианска църква? Създава се такава.

Въпросът там е бил: къде са хората, до които искаме да достигнем?

При православните общности моделът често е бил различен. Когато някъде вече се е заселила общност от православни хора, те са имали нужда от храм.

Въпросът тук е бил: къде са нашите хора?

Това до голяма степен обяснява защо, ако поставим Православието върху картата на Америка, няма да открием нещо подобно на „православен Библейски пояс“. Има отделни общности и своеобразни острови, зависещи от това къде човек е израснал.

Можете да прекарате целия си християнски живот, заобиколени от църкви, и почти никога да не се срещнете с Православието.

Тарпон Спрингс във Флорида е добър пример. Гърците не са дошли там, защото някой е решил, че Флорида се нуждае от православни мисионери или от православна църква. Те са дошли заради морските гъби (сюнгер).

В началото на ХХ век в района се развива индустрията за добив на сюнгер и пристигат гръцки работници. Те довеждат своите семейства, езика, храната и културата си. И Църквата идва заедно с тях.

Това е прост пример за много по-голям исторически модел: Православието следва хората.

„Църква за гърци“

Тук се появи и друг проблем — самото име. „Гръцка православна“, „Руска православна“, „Сръбска православна“. Никога не бях мислил за тези определения като за названия на древни християнски традиции, които отправят претенции към самото разбиране за Църквата. В моето съзнание те звучаха по-скоро като географски или етнически обозначения.

„Това е църква за гърци.“

Ако преди четиридесет години бях влязъл в православен храм, вероятно щях да гледам на всичко през призмата на протестантското си възпитание.

Свещеник с расо? Католици. Тамян? Католици. Светци? Католици. Богородица? Определено католици. Икони? Това вече е съвсем католическо.

Цялото ми протестантско възпитание ме беше научило да разчитам тези неща през западния християнски опит.

Реформацията беше борба вътре в западното християнство. Протестантството и Римокатолицизмът бяха двата свята, които познавах. Затова, когато се сблъсках с Източната църква, нямах дори подходяща категория, в която да я поставя. Гледах на Източната църква през западни протестантски очи.

Може би проблемът не беше, че Православието е било невидимо. Може би съм го виждал, поставял съм го в погрешна категория и съм продължавал нататък.

Интернет промени картата

Ако това обяснява как поколения американски християни са могли да живеят, без да се сблъскат сериозно с Православието, остава въпросът: защо днес това се променя?

Не мисля, че можем да разкажем тази история без интернет.

През по-голямата част от американската история, за да откриете Православието, ви е била необходима физическа близост: православен съсед, колега, приятел или православен храм във вашия град. Географията до голяма степен определяше какво ще срещнете.

После интернет промени това. Човек, който седи сам в два часа̀ през нощта, вече не се нуждае от православен съсед или храм в непосредствена близост. Необходимо му е само едно поле за търсене.

Какво са вярвали първите християни? Какво се е случило с Църквата след апостолите? Вярвали ли са ранните християни, че Евхаристията действително е Тялото и Кръвта Христови? Откъде произлиза Библията? Защо има толкова много християнски деноминации?

И изведнъж пред човека се открива огромен свят: църковните отци, древните литургии, православните свещеници, манастирите, разказите за обръщане към вярата, подкастите, YouTube каналите — две хиляди години християнска история от другата страна на екрана.

Интернет не е създал Православието. Той просто го е направил откриваемо.

COVID и въпросите, които вече не можехме да избегнем

След това дойде COVID. Не мисля, че пандемията е създала тези въпроси. Но мисля, че направи някои от тях невъзможни за пренебрегване.

Нормалният живот спря. Църквите затвориха. Хората бяха изолирани. Хора умираха. Изведнъж въпросите за смъртта, смисъла и Бога, за това в какво действително вярваме, престанаха да изглеждат толкова абстрактни.

Какво наистина има значение? Какво се случва, когато умра? Наистина ли вярвам в онова, което казвам, че вярвам? Какво е Църквата? Ами ако съм разбирал нещо от всичко това погрешно?

За първи път огромен брой хора имаха едновременно и причина да задават тези въпроси, и възможност да търсят отговорите, без да напускат домовете си.

COVID не създаде посланието на Православието. Той промени условията, при които американците можеха да го открият.

В продължение на поколения географията до голяма степен определяше дали Православието изобщо ще пресече пътя ти. После интернет заличи географските граници. Пандемията изпрати Америка у дома.

И някъде около два часа сутринта хората започнаха да търсят.

Какво търсят хората?

Има още нещо, което според мен не бива да пренебрегваме.

Изненадващо много от хората, които днес се обръщат към Православието, са мъже, особено по-млади мъже. Не бих се преструвал, че напълно разбирам защо. Това вероятно заслужава отделен разговор.

Но нещо във вярата, която действително изисква нещо от човека — молитва, пост, изповед, дисциплина, жертва — изглежда привлича мъже, които вече са търсили нещо по-дълбоко.

Може би някои са мислели, че търсят мъжественост. Може би всъщност са търсили смисъл. И някъде по пътя са открили Православието.

Но в крайна сметка идва моментът, който никой алгоритъм не може да преживее вместо вас.

Трябва да затворите лаптопа. Трябва да прекрачите прага. Трябва да се срещнете със свещеник. Трябва да застанете на Литургия. Трябва да се молите. Трябва да се покаете. Трябва да срещнете истинската Църква, а не просто да гледате видеа за нея.

Алгоритъмът може да ви покаже вратата, но не може да я прекрачи вместо вас.

В крайна сметка аз също прекрачих тази врата.

Какво открих

Вероятно това е моментът, в който някой би попитал: „Добре, Люк, най-сетне си погледнал. И какво откри?“

Открих един огромен християнски свят между книгата „Деяния на светите апостоли“ и протестантската реформация, който почти не бях изследвал.

Открих църковните отци — християни, живели удивително близо до времето на апостолите, а някои от тях били ученици на хора, които лично са познавали апостолите.

Открих едно сакраментално разбиране за християнството, твърде различно от онова, което познавах. Евхаристията. Изповедта. Кръщението. Богослужение, което не е организирано преди всичко около проповед. И едно разбиране за спасението, което говори не само за прошка, но и за изцеление, преобразяване и уподобяване на Христос.

А под всичко това стоеше едно необикновено твърдение:

Църквата не е изчезнала.

Тя не е изчезнала след книгата „Деяния на светите апостоли“, за да чака около 1500 години, докато някой я възстанови.

Православната църква твърди, че продължава древната Църква.

Аз съм във всичко това едва от шест месеца. Няма да седна тук и да се преструвам, че мога да докажа две хиляди години християнска история в едно YouTube видео. И не ви моля да приемете това твърдение само защото аз съм го казал.

Казвам нещо много по-просто. Прекарах по-голямата част от християнския си живот, без дори да осъзнавам, че това твърдение съществува.

Това е частта, която не мога да забравя. Затова не ви моля да се съгласите с мен. Не ви моля да станете православни. Моля ви само да допуснете възможността, че има част от християнската история, която никой никога не ви е показал.

Защото точно това се случи с мен.

Знаех, че Православието съществува. Не знаех, че то има нещо общо с мен.

И ето какво мисля, че най-сетне разбрах: Аз не отхвърлих Православието. Никога не го бях разбрал достатъчно добре, за да го отхвърля.

Най-сетне погледнах. И това, което открих, си заслужаваше търсенето.

Не ми вярвайте просто на думата. Идете и вижте сами.

Източник: YouTube канал на автора